Кейт Мортън - Изплъзване от времето

С треперещи пръсти посегнах към чекмеджето. Дръпнах го бавно и внимателно, все едно се наблюдавах отстрани. Наполовина извадено, чекмеджето се наклони и съдържанието се плъзна напред.

Заставих се да спра. Ослушах се. Уверих се, че все още съм сама. После надникнах вътре.

И го видях. Под писалката и чифт ръкавици — албумът на лейди Вайълет.

Всякакво колебание изчезна. Злото бе наполовина сторено, сърцето ми затуптя в ушите и аз измъкнах албума, след което го сложих на пода.

Набързо го прелистих — снимки, покани, менюта, записки като в дневник, — търсейки въпросната година. 1896, 1897, 1898…

Най-сетне я открих: снимка на цялото домакинство от 1899 година, с позната форма, но различно разположение. Прислугата в две дълги редици зад редицата на семейството. Лорд и лейди Ашбъри, майорът в униформа, господин Фредерик — толкова млад и далеч по-спретнат — Джемайма и една непозната, която взех за Пенелопи, покойната съпруга на господин Фредерик, и двете с издути кореми. Едната носеше Хана, а другата — нещастното момченце, чиято слаба кръв щеше да стане причина за скорошната му смърт. Самотно дете стоеше в края на редицата до нани Браун (сякаш на сто години още тогава). Дребно русо момченце: Дейвид. Пълно с живот и светлина; в блажено неведение какво му готви бъдещето.

Отместих очи към редиците на прислугата. Господин Хамилтън, госпожа Таунсенд, Дъдли…

Дъхът ми спря. Вгледах се в ококорените очи на млада прислужница. Не можех да я сбъркам. И то не защото приличаше на майка ми — съвсем не. По-скоро защото приличаше на мен. Косата и очите й бяха по-тъмни, ала приликата бе повече от очевидна. Същата дълга шия, топчеста брадичка, извити вежди, които й придават решителност.

И което беше най-удивителното — много повече от видимата прилика, — майка ми се усмихваше. Което можеше да отгатне само човек, който я познава. То не бе израз на веселост или приветливост, а нещо като неволен мускулен спазъм, който би се възприел като игра на светлината от онези, които не я познаваха. Само че аз не се подадох на заблудата. Мама се усмихваше в отговор на някаква своя мисъл. Сякаш тя единствена знаеше тайната…

Маркъс, прощавай за прекъсването, но се наложи да приема неочакван посетител. Седя си тук, радвам се на шибоя и ти разказвам за мама и ето че на вратата се почука. Очаквах да нахълта Силвия с подробности за нейния приятел или за някой друг от дома, но не. Появи се Урсула, онази от киното. Не чуваш името й за пръв път, нали?

— Дано не те притеснявам — рече тя.

— Съвсем не — отвърнах аз и оставих уокмена.

— Няма да ти отнема много време. Бях наблизо и ми се стори, че ще е глупаво да тръгна обратно за Лондон, без да се отбия.

— Ходили сте в къщата.

— Снимахме сцената в градината — кимна тя. — Светлината бе просто съвършена.

Разпитах я за сцената, бях любопитна да чуя точно коя част от историята са филмирали този ден.

— Сцена с ухажване — обясни тя. — Много романтична. Всъщност една от любимите ми. — Изчерви се и тръсна глава, а бретонът й се залюля като завеса. — Много странно. Аз съм писала репликите, отначало само драсканици върху белия лист, които зачерквах и преправях стотици пъти и въпреки това толкова се развълнувах, като ги чух.

— Романтична душа си — казах аз.

— Така излиза — и наклони глава на една страна. — Нелепо, нали? Изобщо не познавам истинския Роби Хънтър. Създадох си представа за него от стиховете му, от написаното за него от други. И все пак… — Замълча, притеснено вдигна вежди. — Чак се плаша, че се влюбвам в свое собствено творение.

— И какъв е твоят Роби?

— Страстен. Изобретателен. Предан. — Подпря брадичка на дланта си и се замисли. — Най-възхитителното му качество обаче е надеждата. Толкова крехко чувство. Някои казват, че бил поет на изгубената вяра, но аз не съм сигурна. Винаги откривам по нещо позитивно в стиховете му. Умението да налучка някаква възможност сред ужасите, които е преживял. — Поклати глава, очите й се присвиха от състрадание. — Трябва да е било неизразимо трудно. Един чувствителен младеж е въвлечен насила в опустошителен конфликт. Цяло чудо е, че са могли да продължат напред въпреки отнетите години. Да обичат отново.

— И аз веднъж бях обичана по този начин — казах аз. — Той замина за фронта, пишехме си. Писмата ми помогнаха да си изясня какво точно изпитвам. На него също.

— Беше ли променен, когато се върна?

— О, да, те всички бяха променени.

— Кога го загуби? — нежно попита тя. — Съпруга си.