Кейт Мортън - Изплъзване от времето

— Разбира се — промълвява тя със стиснати зъби, но виждам, че направо ще се пръсне. — От тук, госпожице Паркър.

— Много благодаря, че се съгласи да се срещнеш с Кийра — усмихва ми се Урсула. — Дъщеря е на приятел на един от продуцентите ни, така че съм длъжна да й обърна по-голямо внимание. — Хвърля поглед към вратата и снишава гласа си. — Добро хлапе е, но понякога е малко… Малко нетактична.

— Не забелязах.

— Така е, когато имаш работещи родители — засмива се тя. — Такива деца виждат, че родителите им са уважавани за това, че са богати, известни и красиви. Кой може да им се сърди, че искат същото?

— Няма нищо — казах аз.

— И въпреки това ми се искаше да съм тук. Да хвърлям по едно око…

— Ако не спреш да се извиняваш, много скоро ще ме убедиш, че наистина си направила нещо лошо. Напомняш ми за внука ми. — Сянка премина през погледа на младата жена. Не го бях забелязала до този момент. — Реши ли проблемите си? По телефона, имам предвид.

— Да — въздъхва тя.

Спира и продължава да мълчи. Чакам я търпеливо. От дългия си опит знаех, че мълчанието стимулира отсрещния към доста признания.

— Имам син. Казва се Фин. — Името предизвика тъжна усмивка. — Навърши три години миналата събота. — Отмества поглед от мен и го спира на ръба на чашата в ръцете й. — Баща му и аз… никога не сме… — Тя чукна нокът в чашата и отново ме погледна. — Само двамата с Фин сме. Майка ми беше на телефона. Тя се занимава с него, докато снимаме. Паднал.

— Добре ли е?

— Да. Натъртил си китката. Лекарят я превързал. Добре е. — Тя се усмихва, но очите й са пълни със сълзи. — Много съжалявам… Божичко. Не знам защо плача.

— Разтревожена си — отбелязвам аз, — а и изпитваш облекчение.

— И вина.

— Вина ли?

— Да — отвръща тя, без да влиза в подробности. — Лесно се разговаря с теб. Напомняш ми за моята баба.

— Изглежда, е била симпатична жена.

— Така е. — Тя издухва носа си в кърпичката. — Виж ме, само те натоварвам, Грейс.

— Ето, отново се извиняваш. Настоявам да спреш.

По коридора отвън се чуват стъпки. Урсула поглежда към вратата и отново издухва носа си.

— Нека поне да ти благодаря за това, че ни прие, че говори с Кийра. Че ме изслуша.

— Наистина ми беше приятно. — Сама се изненадах от искреността си. — Нямам много посещения в последно време.

Вратата се отвори. Урсула се изправи и ме целуна по бузата.

— Скоро ще дойда пак — обещава тя и стисва леко китката ми.

Чувствам се неизказано щастлива.

ЛОВ НА ПЕПЕРУДИ

Сценарист и режисьор Урсула Райън © 1998

НАДПИС: Близо до Пашендейл, Белгия, октомври 1917 г.

45. ИЗОСТАВЕНА ФЕРМЕРСКА КЪЩА. ВЕЧЕР

Сумракът преминава в нощ под неспирния дъжд. Трима млади войници в мръсни униформи бързат да се подслонят в порутена фермерска къща в Белгия. Изгубили своята част, преминала в безредно отстъпление от фронтовата линия, те са вървели цял ден. Умората ги надвива, духът им е сломен. Къщата, в която се скриват от дъжда, е същата, в която са били настанени трийсет дни по-рано, преди да заминат на фронта. Семейство Душесне са избягали, подгонени от вълната враждебност, заляла селото.

Светлината на единствената свещ на голия дървен под хвърля дълги начупени сенки по стените на занемарената кухня. Отделни вещи напомнят за миналото в този дом: тиган до мивката, въженце пред печката, провиснало под тежестта на забравено пране, дървена играчка.

Единият от войниците — пехотинец от Австралия на име Фред — прикляква до зейналата дупка в стената на мястото на някогашна врата. Стиска пушката си под мишница. В далечината нарядко отекват експлозии. Яростният дъжд плющи по вече разкаляната земя, локвите в коловозите преливат. Отнякъде изпълзява плъх, подушва тъмното петно, избило върху униформата на войника. Кръв, засъхнала, черна и гниеща.

На пода в кухнята седи офицер, опрял гръб в крака на масата. ДЕЙВИД ХАРТФОРД държи писмо: изтънялата омацана хартия подсказва, че е препрочитано много пъти. До протегнатия му крак се е долепило спящо мършаво куче, следвало ги през целия ден.

Третият войник, РОБИ ХЪНТЪР, излиза от някаква стая, понесъл грамофон, одеяла и купчина прашасали плочи. Стоварва всичко на масата и се заема да претърси шкафовете. Изравя нещо от килера. Обръща се и камерата бавно се приближава. Отслабнал е. Несгодите са оставили своя отпечатък върху лицето му. Под очите му има тъмни кръгове, дъждът и вятърът са сплъстили косата му. Захапал е цигара.