Кейт Мортън - Изплъзване от времето

Погледнах циферблата на часовника. Имаше цял половин час до времето, когато очакваха да се прибера. Можех да изпия чаша чай. Този, който мама ми поднесе, остави горчив вкус в устата ми.

Чайникът бе все още топъл, покрит с вълнения си калъф. Тъкмо вадех чаша да си налея, когато иззад вратата в помещението влетя Нанси. Като ме видя, ококори широко очи.

— Джемайма… — рече тя. — Раждането започна.

— Не трябваше ли това да стане през септември? — попитах аз.

— Бебето няма как да знае, че не е дошло времето. — Тя хвърли към мен малка квадратна кърпа. — Вземи я и заедно с купа топла вода се качи при нея. Не успявам да открия никого, а все някой трябва да се обади на лекаря.

— Не съм си сложила униформата — промълвих объркано.

— Не вярвам майката и бебето да имат нещо против — подхвърли Нанси, докато влизаше в килерчето на господин Хамилтън, за да използва телефона.

— Но какво да правя там? — отправих аз въпроса си по-скоро към празната стая и кърпата в ръката ми.

— И аз не знам — подаде Нанси глава през вратата. Очевидно ме бе чула. — Ще измислиш нещо. Говори нещо, все едно какво. Добронамерено и окуражително.

Метнах кърпата на рамото си, напълних купа с топла вода и тръгнах нагоре по стълбите, както ми поръча Нанси. Ръцете ми леко трепереха и малко от водата се изплиска, оставяйки тъмно петно върху пътеката в коридора.

Поколебах се миг-два, преди да вляза в стаята на Джемайма. Поех си дъх, почуках и натиснах бравата.

С изключение на единствения лъч светлина, който се промъкваше през цепнатината между двете завеси пред прозореца, вътре бе съвсем тъмно. Ситни прашинки играеха в ивицата светлина. Огромното легло с четири колони в средата на стаята тънеше в сумрак. Джемайма лежеше неподвижно и се чуваше тежкото й дишане.

Приближих безшумно и оставих купата на малката масичка до леглото.

Жената простена и аз прехапах устни в безсилието си да направя нещо.

— Хайде, хайде — промълвих накрая плахо, така, както мама ми говореше, когато бях болна. — Ще мине.

Джемайма потрепери и дишането й се учести. Очите й останаха затворени.

— Всичко ще се оправи — рекох аз и натопих кърпата във водата, сгънах я на четири и я сложих на челото й.

— Джонатан… — промълви тя. — Джонатан… — Името му звучеше чудесно, произнесено от нея.

Не знаех какво още да кажа и затова замълчах. Последваха нови стенания. Жената се извиваше и хленчейки, зари глава във възглавницата. Пръстите й напразно търсеха опора в чаршафите.

Миг след това отново се успокои. И се отпусна.

Вдигнах кърпата, която вече се бе стоплила от горещото чело, и я намокрих. Изстисках я и отново протегнах ръка, за да я поставя върху главата й.

Джемайма отвори очи, примигна и се взря в лицето ми.

— Хана! — въздъхна тя.

Сепнах се от грешката. Но трябва да кажа, че ми стана и много приятно. Понечих да я поправя, но в този миг продължи:

— Толкова се радвам, че точно ти си при мен. — Пръстите й стиснаха моите. — Много се страхувам — прошепна тя. — Не чувствам нищо.

— Няма страшно — рекох аз. — Бебето си почива.

Това, изглежда, я успокои за малко.

— Сигурно. Винаги е така точно преди да се родят. Само дето… Твърде рано е. — Тя извърна глава. Когато отново заговори, бе толкова тихо, че се наложи да напрегна слух. — Всички искат да родя момче, но не се боя да не загубя и него.

— Няма — уверих я аз с надежда.

— Семейството ми е прокълнато — рече тя с все още скрито във възглавницата лице. — Майка ми ме предупреди, но не й повярвах.

Вероятно е загубила ума си, помислих си аз. От мъка трябва да е, затова се поддава на суеверия.

— Проклятията са измислица — казах тихо.

Джемайма издаде звук, нещо средно между смях и ридание.

— Напротив. От същото почина и синът на скъпата ни покойна кралица. Проклятието на кръвта. — Джемайма замълча, прокара ръка по корема си и се намести на възглавницата така, че да ме вижда. — Но момичетата… То отминава момичетата.

Вратата на стаята се отвори със замах и Нанси се появи на прага. Следваше я слаб мъж на средна възраст с угрижено лице, когото аз взех за доктора, макар да не бе доктор Артур от селото. Бързо разместиха възглавниците, а след това и Джемайма и запалиха осветлението. Ръката ми вече бе освободена, избутаха ме назад и аз се измъкнах навън.

Следобедът се изниза и наближи вечерта. Чаках и се надявах. Времето може да се точи бавно дори когато имаш много работа. Трябваше да се сервира вечерята, да се оправят леглата, да се съберат дрехите за прането на следващия ден. През всичкото това време мислите ми бяха при Джемайма.