Кейт Мортън - Изплъзване от времето

— Не е така, мамо.

— Само внимавай да не повтаряш моите грешки.

Събрах цялата си смелост и попитах кротко:

— Какви грешки, мамо?

Тя отклони очи и аз зачаках с разтуптяно сърце да спре да хапе устни. Вероятно се колебаеше дали не е време да ми довери най-сетне тайната, стояла между нас през всичките тези години.

— Няма значение! — рече тя и се обърна към мен. За пореден път вратата към този въпрос бе здраво затръшната. Мама вирна брадичка и попита какво става в къщата или по-скоро в семейството, както обикновено се изразяваше.

Какво ли очаквах? Някаква внезапна промяна на навиците? Или изливане на минали огорчения, които да дадат обяснение за това защо майка ми е толкова огорчен човек, неспособен да се държи така, че да стигнем до някакво разбирателство или близост?

Вероятно съм имала подобни очаквания. Все пак не бива да се забравя колко млада бях.

И тъй като става дума за история, а не за пожелание, никой не бива да се изненадва, че това не се случи. Преглътнах горчивия хап на разочарованието и й разказах за наскорошната смърт на бащата и сина, като не успях да скрия неудобството си, че нещастието в семейството звучеше малко като клюка. Първо дойде съобщението за гибелта на майора — господин Хамилтън получи опасаната с черна рамка телеграма и я подаде на Джемайма, чиито пръсти така трепереха, че не успя да я отвори, а няколко дни след това почина лорд Ашбъри.

Майка ми поклати безмълвно глава — движение, което само подчерта колко дълъг е вратът й — и продължи да отпива от чая си.

— Чух за това, но не знаех колко от чутото да отнеса към слуховете. Добре знаеш, че хората в това село са много склонни към клюки.

Само кимнах в знак на съгласие.

— А от какво си отиде лорд Ашбъри? — попита тя.

— Според господин Хамилтън причината не е само една. Отчасти поради удара, отчасти поради жегата.

— Какво мисли госпожа Таунсенд? — попита мама, като не спираше да дъвче вътрешната страна на бузата си.

— Според нея не е нито едното, нито другото. Скръбта е тази, която го е убила — нищо друго. — Снижих глас, имитирайки дословно интонацията на възрастната жена: — Смъртта на майора съкрушила негово благородие. Всички мечти и надежди на бащата били разбити и погребани заедно със сина му на френска земя.

Лицето на майка ми се разтегна в нерадостна усмивка. Тя отново поклати глава и отправи очи към стената отсреща, където висяха морските пейзажи.

— Бедният Фредерик — промълви тя.

Бях толкова изненадана от чутото, че реших, че нещо не съм разбрала или че тя сбърка името. „Горкият лорд Ашбъри“ — разбирам, „Горката лейди Вайълет“ — и това разбирам. „Горката Джемайма“ — също. Но „Фредерик“?

— Няма защо да се тревожиш за него. Вероятно ще наследи имението.

— Щастието не е само в богатството, дете.

Никак не обичах, когато майка ми започнеше да говори за щастие. Все пак чувството трябваше да се излъчва понякога от този, който говори за него. Докато майка ми, с измъчените си очи и празната си къща, бе последният човек, от когото бих искала да чуя определението за щастието. Почувствах се така, сякаш някой ми се беше скарал. И то за прегрешение, което дори не можех да назова.

— Опитай се да го кажеш на Фани — намусено подхвърлих аз.

Мама сбърчи чело и си дадох сметка, че тя няма как да знае това име.

Неясно защо се развеселих.

— Забравих да ти кажа. Лейди Клементайн се грижи за нея и се надява да я омъжи за господин Фредерик.

— За Фредерик ли? — не вярваше на ушите си майка ми.

Кимнах в знак на потвърждение.

— От една година го ухажва.

— И въпреки това не й е предложил, нали?

— Не. Но е въпрос на време.

— Кой ти каза? Госпожа Таунсенд ли?

— Не, Нанси.

Майка ми се съвзе от изненадата и успя да се усмихне едва забележимо.

— Сбъркала е тази твоя Нанси. Фредерик никога няма да се ожени повторно след Пенелопи.

— Нанси винаги е права за такива неща.

— Не и в този случай — скръсти майка ми ръце.

Нейната увереност ме подразни. Откъде можеше да е сигурна, след като не познаваше как стоят нещата в къщата?

— Дори госпожа Таунсенд е съгласна с нея — настоявах аз. — Казва, че лейди Вайълет одобрява Фани и макар господин Фредерик често пъти да се инати, не му е все едно какво казва майка му. Никога няма да престъпи волята й за важните неща.

— Така е. — Усмивката не само не слезе от лицето на майка ми, а дори разцъфна. — Не мисля, че ще го направи. — Тя извърна очи от мен и този път ги насочи към отворения прозорец, през който се виждаше сивата стена на съседите. — Все пак не мисля, че ще се ожени повторно.