Кейт Мортън - Изплъзване от времето

— Чула е! — възкликна Емелин — Виж как се изчерви. Чу, нали? — наведе се тя напред и ококори срещу мен сините си очи. — Кажи ни. Хайде, разказвай. Татко ли ще го наследи? Оставаме ли?

— Не знам, госпожице — дръпнах се крачка назад аз и цялата се свих, както ставаше винаги, когато се изправех пред властното внимание на Емелин. — Никой не може да каже.

— Все някой знае — отсече тя и взе чашата с лимонада. — Лорд Гифорд например. Поне според мен. Иначе защо ще идва днес тук, ако няма да говори за завещанието на дядо?

— Исках да кажа, че зависи, госпожице.

— От какво?

— От това какво бебе ще роди леля Джемайма — намеси се Хана. — Нали, Грейс?

— Да, госпожице. Поне мисля, че това казаха.

— И защо? — попита Емелин.

— Ако е момче — замислено започна Хана, — ще наследи всичко. Ако е момиче — па ще стане новият лорд Ашбъри.

Емелин, която отново бе лапнала ягода, закри устни с длани и избухна в смях.

— Не мога да си представя па като господар на имение. Вижда ми се смешно. Коланът, който пристягаше кръста й, се бе разхлабил и единият му край се носеше по водата на басейна. Дълъг конец висеше от долната й риза и се бе усукал около крака на момичето. Поръчах си наум да го закърпя по-късно. — Според теб ще иска ли да останем да живеем тук?

О, да, с надежда си помислих аз. В „Ривъртън“ бе необикновено спокойно през последната година. Нямаше какво да се прави, освен да се бърше от време на време прах в празните стаи и да се опитваш да не се тревожиш прекалено за изхода на тази безсмислена война.

— Нямам представа — рече Хана. — Дано не реши такова нещо. Достатъчно неприятно е, че сме затворени тук цяло лято. Дните в провинцията ми се виждат два пъти по-дълги, а и половината от тях няма с какво да запълним.

— Бас държа, че ще иска да останем.

— Не — отсече категорично Хана. — Па не може да търпи да стои дълго далеч от фабриката си.

— Не съм убедена — рече Емелин. — Ако има нещо, на което да държи малко повече от глупавите си мотори, то това е „Ривъртън“. За него няма по-любимо място на света. Макар че не мога да разбера какъв човек трябва да си, за да ти харесва да стоиш насред нищото, където дори няма с кого да си поговориш… — Тя се прозя широко. — Хана, знаеш ли какво си помислих току-що? Ами ако па стане лорд, то тогава и ние ще станем благороднички, нали?

— Така излиза — отвърна Хана. — Макар че каква полза?

— Ползата е голяма — скочи по-малката сестра. Остави чашата на масичката и стъпи на плочките, с които бе облицован парапетът. — Емелин Хартфорд от имението „Ривъртън“. Добре звучи, какво ще кажеш? — Тя се завъртя на пета и направи реверанс към отражението си във водата. Примигна театрално няколко пъти и протегна ръка. — Много ми е приятно да се запозная с вас, красиви господине. Аз съм нейно благородие Емелин Хартфорд. — Тя избухна във весел смях от собственото си остроумие и разперила ръце, за да пази равновесие, заподскача от плочка на плочка, повтаряйки титлата и името си.

Развеселена, Хана я наблюдава известно време.

— Имаш ли сестри, Грейс? — попита тя.

— Не, госпожице. Нямам и братя.

— Сериозно? — изненада се тя, сякаш животът е немислим без този вид роднини.

— Нямам този късмет. Само двете с мама сме.

Хана ме изгледа продължително с присвити от силната светлина очи.

— Майка ти е работила тук, нали?

Това бе по-скоро констатация, отколкото въпрос.

— Така е, госпожице. До моето раждане.

— Ти много приличаш на нея. Външно, имам предвид.

— Моля? — стъписах се аз.

— Видях я на снимка в семейния албум на баба. — Вероятно забеляза моето объркване, защото побърза да поясни: — Да не мислиш, че съм я търсила нарочно, Грейс? Опитвах се да намеря снимка на майка ми и случайно попаднах на нея. Приликата ти с твоята майка е поразителна. Същото хубаво лице и същите добри очи.

Никога не бях виждала снимка на майка си, още повече на млади години, а описанието на Хана нямаше нищо общо с жената, която познавах така добре. Изпитах неудържимо желание и аз да я видя. Добре знаех къде лейди Ашбъри държи албума — лявото чекмедже на писалището. А сега, когато Нанси даваше дежурства на гарата, много често ме оставяха сама да почиствам дневната, така че ако бях достатъчно бърза, нямаше да е трудно да надникна в този албум. Само трябваше да събера кураж.

— Защо не се е върнала в „Ривъртън“? — попита Хана. — Имам предвид след раждането ти.

— Не е възможно, госпожице. С бебе.

— Доколкото знам, баба е имала семейна прислуга тук. — Тя се усмихна. — Можехме да се познаваме от малки. — Обърна лице към басейна и сбърчи леко чело. — Вероятно не се е чувствала добре тук.