Кейт Мортън - Изплъзване от времето

— Не зная това, госпожице. — Изпитах внезапно неудобство да обсъждам майка си с Хана. — Тя почти не говори за това време.

— Някъде другаде ли работи?

— Приема поръчки за шиене у дома. В селото.

— Работи за себе си, значи.

— Да, госпожице. — Не беше ми хрумвало да мисля за това по този начин. Погледнах я внимателно, за да разбера дали не се шегува, но лицето й бе напълно сериозно. Дори замислено.

— Днес следобед ще ходя да се видя с нея, госпожице — запелтечих аз, — и ако искате, може да я попитам.

Стори ми се, че мислите й са някъде другаде, далеч от тук. Щом извърна очи към мен, погледът й се избистри и сенките изчезнаха.

— Не, не е важно. — Пръстите й докоснаха мястото на колана, където бе пъхнала писмото на Дейвид. — Имаш ли вести от Алфред?

— Имам, госпожице. — Искрено се зарадвах, че смени темата. Алфред бе далеч по-безопасен повод за разговор. — Миналата седмица получих писмо. Ще си идва през септември. Всички го очакваме с нетърпение.

— Септември никак не е далеч — отбеляза тя. — Сигурно се радваш, че ще го видиш.

— О, да, госпожице. Много се радвам.

Хана се усмихна многозначително и лицето ми пламна.

— Искам да кажа, че всички долу го очакваме с нетърпение.

— Естествено, Грейс. Той е толкова мил младеж.

Страните ми горяха. Хана правилно бе предположила.

Макар писмата на Алфред да бяха за всички, с течение на времето той все по-често се обръщаше направо към мен. Съдържанието им също започна да се променя. Мисли за дома и други тайни неща постепенно изместиха разказите за битки. Пишеше колко много се е затъжил за мен, говореше за бъдещето… Примигнах няколко пъти.

— А младият господар, госпожице? Ще си идва ли скоро?

— Смята, че ще е най-вероятно през декември. — Хвърли бърз поглед към Емелин и сниши глас: — Имам усещането, че това ще е последният път, когато Дейвид ще се прибере при нас у дома.

— Госпожице?

— Сега, когато избяга, за да види широкия свят, Грейс… Той има нов живот, нали? Истински живот. Войната ще свърши и той ще остане в Лондон, за да продължи музикалното си обучение и да стане велик пианист. Иска да има живот, пълен с вълнения и приключения — нещо подобно на игрите, които измисляхме някога… — Тя зарея поглед към къщата в далечината и усмивката й угасна. След това въздъхна тежко и продължително и раменете й се отпуснаха. — Понякога…

Думата увисна между нас. Протяжна и натежала от недоизреченото. Чаках да чуя продължението, но то така и не дойде. Не знаех какво да кажа и се залових да правя онова, което умеех най-добре. Замълчах и посегнах да й налея още лимонада.

Тя вдигна очи и ми подаде чашата си.

— Вземи, Грейс. Изпий я.

— О не, госпожице. Благодаря ви. Няма нужда.

— Глупости. Бузите ти са червени почти толкова, колкото на Емелин. — Тя тикна чашата в ръката ми.

Потърсих с очи сестра й и я видях стъпила на отсрещната страна на басейна — хвърляше във водата жълти и розови цветчета орлови нокти.

— Наистина, госпожице…

— Грейс — с престорена строгост рече Хана, — горещо е и настоявам.

Въздъхнах и приех чашата. Беше прохладна и изкушението наистина бе голямо. Вдигнах я до устните си за една съвсем малка глътчица.

Развълнуван вик на възторг накара Хана да се извърне. Аз също погледнах по посока на звука и присвих очи на силната светлина. Слънцето бе поело пътя си към хоризонта.

Емелин бе скочила в басейна и бе вече на половината път до Икар. Светлата й коса се спускаше на вълни, зад едното си ухо бе втъкнала букетче от бял повет. Мокрите краища на долната риза бяха полепнали по краката й.

Сякаш бе част от статуята. Четвъртата русалка, но жива. Помаха весело с ръка. Към Хана.

— Ела тук! Вижда се всичко до самото езеро.

— Виждала съм го — отвърна Хана. — Аз ти го показах, не помниш ли?

Над главите ни високо в небето проехтя шум от мотора на прелитащ самолет. Не можех да определя какъв е. Алфред щеше да знае.

Хана не откъсна очи от машината, докато малката точка не изчезна в далечината. Сетне рязко се изправи и се запъти към пейката, където бяха метнали роклите. Оставих недокоснатата лимонада на масата и тръгнах да й помогна.

— Какво правиш? — попита Емелин.

— Обличам се.

— Защо?

— Имам работа в къщата — отговори Хана и изчака да издърпам горната част. — Чакат ме френските глаголи за госпожица Принс.

— Че откога? — сбърчи нос сестра й. — Ваканция е.

— Поисках допълнителна задача.

— Не е възможно.

— Напротив.