Кейт Мортън - Изплъзване от времето

След като настаних Джемайма в леглото, аз се върнах в стаята на прислугата, където господин Хамилтън проверяваше как Кати е измила съдовете. Той вдигна поглед от любимия тиган на госпожа Таунсенд само за да ми каже, че сестрите Хартфорд са отишли до стария навес за лодки и да занеса закуските и лимонадата за тях там. Очевидно не беше разбрал още за разлетия чай и това искрено ме зарадва. Грабнах шише с лимонада от студения килер, прибавих към него няколко изискани сандвича, специалитет на госпожа Таунсенд, и две високи чаши и се запътих към изхода.

Вече навън, спрях за миг на най-горното стъпало и запримигвах от силната слънчева светлина. Цял месец не бе валял дъжд и всичко наоколо изглеждаше избеляло. Слънцето бе достигнало най-високата точка на дневния си път и преките лъчи придаваха на градината цвят, който много напомняше на един от акварелите в будоара на лейди Вайълет. Естествено, имах бяло боне на главата си, но бързо усетих как там, където косата ми се разделяше на път, вече започваше да ми пари.

Прекосих моравата „Тиътър“, наскоро окосена и сочна, над която се носеше упоителният аромат на сено. Дъдли се бе навел наблизо и подрязваше живия плет. Виждаше се как остриетата на ножицата му бяха опръскани от зелен сок.

Сигурно бе усетил, че съм наблизо, защото се извърна и засенчи очи с ръка.

— Жега, а? — рече той.

— Спокойно можеш да изпържиш яйце на релсите — подхвърлих аз, цитирайки буквално една от репликите на Нанси. Все се питах дали има истина в това твърдение.

Дълга поредица стъпала от сив камък водеха от края на моравата към Розовата градина на лейди Ашбъри. Розови и бели пъпки се криеха между летвите на декоративните решетки, около които жужаха усърдни пчели и час по час се пъхаха в жълтеникавата им сърцевина.

Минах под беседката, вдигнах резето на ниската портичка и поех по Дългата пътека — наредени един до друг кръгли камъни сред килим от бял игловръх. Висок плет от габър отстъпваше след няколко метра на миниатюрните тисови насаждения, опасващи градината „Егесков“. Сепнах се от изникналите на пътя ми „фризирани“ дръвчета и искрено се развеселих от внезапна среща с двойка патици, запътили се към езерото. Щом ме видяха, спряха и ме загледаха с лъскавите си черни очи. В края на градината „Егесков“ имаше и втора ниска портичка, жертва на жилавите жасминови клонки. От другата й страна бяха фонтанът „Икар“, езерото и навесът за лодки.

Резето на портичката бе започнало да ръждясва и се наложи да оставя подноса на сравнително равно място сред насаждения от ягоди, за да освободя ръцете си и да отворя. Сетне вдигнах отново товара си и продължих към фонтана в облак от аромат на жасмин.

Ерос и Психея стояха могъщи и великолепни по пътя към главния вход на къщата, но за мен в по-малкия фонтан, скрит сред слънчевите поляни в дъното на южната градина, имаше нещо загадъчно и малко тъжно.

Овалният басейн с каменен пръстен с височина около половин метър бе близо шест метра в най-широката си част. Целият беше облицован с лазурносиния цвят на сапфирената огърлица, донесена от лорд Ашбъри на лейди Вайълет от службата му в Далечния изток. От центъра нагоре се издигаше огромен необработен къс червеникав мрамор, висок колкото двама души — широк в основата и колкото по-нагоре отиваше, толкова повече изтъняваше. Някъде в средата се открояваше фигурата на Икар от млечен мрамор в естествен ръст в момента на падането. Крилете, издялани така, че се виждаха отделните пера, бяха прикачени към разперените назад ръце. От водата се надигаха три русалки с навити около ангелските лица дълги коси. Едната държеше малка арфа, втората — венец от бръшлян, а третата протягаше бели ръце към тялото на Икар, за да го извади от водата.

В средата на летния ден двойка лястовици с металносиня на цвят перушина, безразлични към красотата на скулптурата, бяха кацнали на върха на мраморния блок. Само след миг те се стрелнаха към водата, за да напълнят човките си. Докато ги гледах, ме обзе внезапното желание да потопя ръка в студената вода. Огледах се, къщата бе така ангажирана със скръбта си, че едва ли на някого там щеше да му направи впечатление, че една прислужничка е спряла на път за южната градина и иска да се разхлади за миг.

Оставих подноса на парапета на езерото и коленичих с единия крак върху плочките. Усещах топлината им през черния чорап. Наведох се напред и протегнах ръка.

Дръпнах я в мига, в който докоснах осветената от слънцето вода. Навих ръкава си и отново се протегнах.