Кейт Мортън - Изплъзване от времето

— Продължавайте, лорд Гифорд — произнесе той авторитетно.

Възрастният мъж се размърда в креслото на лорд Ашбъри и то проскърца жалостиво, сякаш тъгуваше за изгубения господар.

— … И тъй като никакви други разпореждания не са получени след вестта за смъртта на майор Хартфорд, собствеността, съгласно съществуващия от незапомнени времена закон за първородството, ще премине по права линия към най-голямото дете на майор Хартфорд от мъжки пол. — Той погледна над очилата си към корема на Джемайма и продължи: — В случай че майор Хартфорд не е оставил живи деца от мъжки пол, собствеността и титлата преминават във владение на втория по възраст син на лорд Ашбъри, господин Фредерик Хартфорд. — Старецът вдигна глава и лампата освети очилата му. — Излиза, че остава да чакаме.

Настъпи всеобщо мълчание. Използвах тишината да раздам чашите на дамите. Джемайма пое нейната механично и я постави на скута си, без да ме погледне. Лейди Вайълет ми даде знак с ръка да я пропусна. Единствена Фани пое нейната с видимо желание.

— Лорд Гифорд — обади се господин Фредерик, — как искате чая си?

— С мляко, но без захар — отговори лордът и прокара пръст между яката на ризата и влажния си врат.

Вдигнах предпазливо чайника и започнах да наливам, като внимавах да не попадна на пътя на парата. След това му подадох чашата и чинийката, които той пое с невиждащ поглед.

— Добре ли върви бизнесът, Фредерик? — попита мъжът и стисна устни, преди да отпие от чая си.

Забелязах с периферното си зрение как господин Фредерик кимва.

— Твърде добре, лорд Гифорд. Моите хора преминаха от производство на автомобили към производство на аероплани и обсъждаме нов договор с военното министерство.

Лорд Гифорд повдигна леко вежди.

— Дано само американците да не ви изпреварят. Говори се, че са произвели толкова самолети, че за всеки мъж, жена и дете във Великобритания има по един.

— Не споря. Сигурно са произвели много машини, но никога няма да ме видите да се кача на някоя от тях.

— И защо?

— Защото се работят на конвейер — опита се да обясни господин Фредерик. — Лентата се движи прекалено бързо и хората нямат време да проверят дали всичко е както трябва.

— На служителите от нашето министерство това май не им пречи.

— Защото гледат само цената. Но ще им се наложи да погледнат и останалите характеристики. Когато видят качеството, което ние даваме, няма да купуват повече онези тенекиени кутии. — Той се разсмя доста пресилено.

Не се сдържах и вдигнах очи. За човек, току-що погребал баща си и единствения си брат, той се владееше добре. Дори прекалено добре. Взех да си мисля дали Нанси не прекаляваше с хвалебствията за този човек. Също и за предаността на Хана към него, за разлика от мнението на Дейвид, че баща им е дребнав и огорчен човек.

— Някакви вести от Дейвид? — попита лорд Гифорд.

Докато подавах чашата на господин Фредерик, той дръпна рязко ръката си, чашата се разлюля в чинийката и малко от чая се изля на бесарабския килим.

— О, много съжалявам, сър! — изплаших се аз и усетих как кръвта се отдръпва от лицето ми.

Той ме гледаше втренчено и се опитваше да проумее изражението ми. Понечи да каже нещо, но очевидно размисли.

Силно поемане на дъх от мястото на Джемайма привлече изведнъж погледите на всички. Жената изпъна гръб и впи длани в корема си.

— Какво става? — попита лейди Вайълет изпод воала си.

Джемайма мълчеше, съсредоточила цялото си внимание върху бебето в нея. Вперила невиждащ поглед напред, тя дишаше тежко.

— Джемайма? — обади се отново лейди Вайълет и макар изнемощяла от скръб, се опита да е строга.

— Спря да се движи — отговори Джемайма едва чуто. Наклонила глава, сякаш се вслушваше в нещо, тя дишаше учестено.

— Трябва да отидеш да си легнеш. От жегата е — преглътна свекърва й и се огледа, търсейки подкрепа от хората в стаята. Тя все пак набра смелост и категорично постанови: — Иди да си почиваш.

— Не, искам да съм тук заради Джонатан — с трепереща долна устна промълви бременната. — И заради теб.

Лейди Вайълет улови дланите на снаха си, отлепи ги внимателно от корема й и ги задържа в своите.

— Знам, мила. — Пресегна се и погали безцветната кафеникава коса. Прост жест, но в него се съдържаше съчувствието на една майка. Без да се помества от мястото си, тя продължи: — Грейс, придружи Джемайма до горе. Остави всичко. Хамилтън ще прибере по-късно.

— Да, милейди — направих аз реверанс и приближих бременната, за да й помогна да се изправи. С огромна радост щях да напусна стаята и скръбта, която цареше в нея. Едва когато излязохме навън, разбрах какво освен сумрака и горещината ме бе смутило толкова много. Часовникът на полицата над камината, който обикновено отброяваше педантично секундите, сега бе спрял. Тънките му стрелки, както и тези на останалите часовници в къщата, бяха застопорени по нареждане на лейди Ашбъри десет минути преди пет часа — времето, в което съпругът й се бе разделил с живота.