Кейт Мортън - Изплъзване от времето

— Може ли да я видя? — питам аз и протягам ръка.

Тя ми я подава и я оставя върху изкривените ми пръсти. За част от секундата ръката й докосва моята и се дръпва рязко, сякаш се бои да не се зарази от нещо. От старостта, вероятно.

Снимката е копие. Повърхността й е гладка и студена, но не лъщи. Насочвам я така, че светлината да пада добре отгоре. Взирам се през очилата.

Там сме всички. Обитателите на „Ривъртън“ през 1916 година.

Всяка година се правеше такава снимка. Лейди Вайълет много държеше на това. Викаха фотограф от студио в Лондон и въпросният ден бе истински празник в дома.

Пред мен бяха две редици сериозни лица, които гледаха напред, без да мигат, за да бъдат поставени на полицата над камината известно време, след което щяха да отидат на съответната страница в семейния албум на семейство Хартфорд заедно с покани, менюта и изрезки от вестници.

Ако беше снимка от някоя друга година, можеше и да не разбера от коя точно е, но тази нямаше как да забравя, най-вече заради събитията, които се случиха тогава.

От двете страни на господин Фредерик, който седи в центъра, са майка му и Джемайма. Последната е завита с черен шал, за да прикрие напредналата си бременност. Хана и Емелин са от двете им страни като математически скоби — едната по-висока от другата, с еднакви черни рокли. Бяха нови, макар и не точно такива, каквито си бе пожелала Емелин.

Зад господин Фредерик на втория ред бяха господин Хамилтън с госпожа Таунсенд и Нанси. Двете с Кати стояхме зад сестрите Хартфорд, до нас — господин Докинс, шофьорът, и господин Дъдли. Редовете бяха прави и отчетливо очертани. Само нани Браун дремеше някъде помежду на стол, донесен от оранжерията за случая — нито отпред, нито отзад.

Взрях се в сериозното си лице, в строгата прическа с опънати коси, която придаваше на главата ми формата на карфица и още по-ясно подчертаваше твърде големите ми уши. Бях точно зад Хана и светлата й коса контрастираше с моята черна рокля.

Всички бяхме със сериозни лица — такъв беше обичаят за подобна фотография. Слугите бяха в черно, както винаги, но семейството също бе в черно облекло. Те бяха в траур, както между впрочем и цяла Англия, а и целият свят през тази година.

Беше 12 юли 1916 година, денят след службата в памет на лорд Ашбъри и майора. Денят, когато се роди бебето на Джемайма и даде отговор на въпросите, които пареха устните на всички ни.

Тази година лятото бе необичайно топло. Никой не помнеше такива горещини. Отдавна бяха отминали сивите дни на зимата, когато денят се слива с нощта, и на тяхно място се настаниха дълги безоблачни дни с яркосиньо небе. Утрото настъпваше бързо — чисто и светло.

Тази сутрин отворих очи по-рано от обикновено. Лъчите на слънцето докосваха върховете на брезите около езерото и оттам влизаха през прозореца на таванската стая. Поток топла светлина прекосяваше леглото и милваше лицето ми. Беше ми приятно. По-добре бе да се будиш в светлина, отколкото да започваш работа в студения мрак на заспалата къща. За една прислужничка лятното слънце е приятна компания във всекидневната работа.

Беше поръчано на фотографа да пристигне в девет и половина и в уреченото време всички бяха подредени на моравата. Семейство ластовички, избрали стрехите на „Ривъртън“ за свое убежище, ни наблюдаваха любопитно и мълчаливо. Горещината им бе отнела желанието за песни. Дори дърветата покрай алеята за автомобили бяха притихнали. Сякаш събираха сили, та когато най-лекият ветрец ги раздвижи, да могат да се разшумят отново.

С обляно в пот лице фотографът нагласяваше всеки от нас поотделно. Семейството на столове, а обслужващите — прави зад тях. Никой не смееше да мръдне, с вперени в кутията пред нас очи и мисли, насочени към двора на параклиса.

След като всичко свърши, прибрахме се в сравнително прохладната стая за прислугата, която имаше каменни стени, и докато господин Хамилтън и Кати наливаха лимонада за всички, ние се отпуснахме на столовете около масата.

— Това е краят на една епоха — рече госпожа Таунсенд и обърса подпухналите си очи с кърпичката си. Откакто пристигна вестта за смъртта на майора, тя плачеше неспирно и прекара в това състояние по-голямата част на месец юли. Спря само за малко, докато ни завладя тревогата около фаталния удар на лорд Ашбъри седмица по-късно. От очите й вече не течаха сълзи, но бяха потънали в постоянна влага.

— Краят на една епоха. Така си е, госпожо Таунсенд — съгласи се господин Хамилтън, който седеше срещу нея.