Кейт Мортън - Изплъзване от времето

— Извинете — обажда се Урсула и започва да търси нещо в чантата си. — Хем си мислех да изключа звука. — Тя изважда малък мобилен телефон и звукът рязко се усилва. Щом натисва едно от копчетата, музиката спира. — Много се извинявам — усмихва се Урсула смутено. Поглежда екрана и лицето й замръзва в тревога. — Ще изляза за малко.

Кийра и аз кимваме, докато Урсула напуска стаята, залепила телефона до ухото си.

Вратата се затваря и обръщам лице към младата си посетителка.

— Е? Дали да не започваме?

Тя кимва едва забележимо и измъква папка от голямата си чанта. Разтваря я и оттам се показва тесте листове, защипани с черен кламер. Отдалеч виждам, че текстът е разположен като сценарий — думи с главни получерни букви, последвани от нормален шрифт.

Тя разлиства няколко страници и спира, стиснала лъскавите си устни.

— Интересува ме какви са били отношенията ти със семейство Хартфорд. По-специално с момичетата.

Този въпрос го очаквах.

— Ролята ми не е голяма — продължава тя, — но в началото стоя на екран доста време. — Сервирам напитки и разни такива неща.

Кимвам отново.

— Според Урсула е добре да чуя от теб какви са били отношенията ти с момичетата. Какво мислиш за тях. Така ще схвана каква е моята мотивация. — Последната дума произнася по-отчетливо, все едно е чужд термин, който аз вероятно не зная. Тя изпъва рамене, сякаш за да се окуражи. — Нямам централна роля, но е важно как ще се представя. Никога не знаеш кога кой ще гледа.

— Разбира се.

— Никол Кидман я взеха в „Дни на грохот“ само защото Том Круз я забелязал в някакъв австралийски филм.

Тези факти, както и имената, се предполагаше да ми говорят нещо, ето защо кимнах, все едно разбирам.

— Точно затова е важно да знам какво си изпитвала. По време на работа и когато си била край сестрите. — Тя се наведе напред и впи в мен очи със студения син цвят на венецианско стъкло. — Имам предимството, че ти си… Искам да кажа, че си все още…

— Жива — помогнах й аз. Стана ми мило от нейната откровеност. — Какво точно би искала да знаеш?

Лицето й грейна от усмивка на радост, че лекият гаф е бил преглътнат спокойно в течение на разговора.

— На първо място имам един малко глупав въпрос.

Сърцето ми заби учестено. Какво ли щеше да попита?

— Харесваше ли ти да си камериерка?

— Да, за известно време — отговорих аз и използвах думите, за да изпусна лека въздишка на облекчение.

Момичето ми хвърли поглед, пълен с недоверие.

— Сериозно? Не мога да си представя да прислужвам на някого ден след ден. Какво точно ти харесваше в това?

— Другите станаха нещо като мое семейство. Харесваше ми общуването.

— Другите ли? — жадно светват очите й. — Имаш предвид Емелин и Хана?

— Не, имам предвид останалата част от прислугата.

— Аха. — Остана разочарована. Очевидно си бе представяла, че ролята й ще бъде по-значителна. Че Грейс, камериерката, е не само страничен наблюдател, а и таен съучастник на сестрите Хартфорд. Нищо чудно, тя е млада и от съвсем различен свят. През ум не й минава, че има граници, които не бива да бъдат прескачани. — Разбирам, само че не участвам в сцени с някой друг от прислугата. Така че не ми върши много работа. — Тя отбеляза нещо на листа с въпросите си. — Има ли нещо, което не ти харесваше в работата, която вършеше?

Това да се будя всяка сутрин с птиците, таванската стая, в която бе истинска пещ през лятото и хладилник през зимата, зачервените от прането ръце, болките в гърба след чистене, умората, която се просмукваше в костите.

— Беше изморително. Дните бяха дълги и натоварени с работа. Нямах много време за себе си.

— Разбирам. Така го играя. В повечето сцени дори не се налага да се преструвам. След само един ден репетиции ръцете ме болят от носенето на проклетия поднос.

— Най-много ме боляха краката — споделям аз. — Но щом навърших шестнайсет, получих нови обувки.

— Добре. Това ще ми свърши работа — казва тя и записва нещо със закръгления си почерк, като завършва със замах последните букви. — Сега нещо интересно. Искам да знам повече за Емелин. Какво мислиш за нея?

Почудих се откъде да започна.

— Участваме заедно в няколко сцени и не знам какво да мисля за отношенията между двете. Какво трябва да излъчвам?

— Какви са тези сцени?

— Например, когато се среща за първи път с Робърт Хънтър край езерото, тя се подхлъзва и едва не се удавя. Ето защо аз…

— Край езерото ли? — смутих се аз. — Те не се срещат там, а в библиотеката през зимата и…