Кейт Мортън - Изплъзване от времето

Гласът на Алфред, съвсем близо до ухото ми, ме накара да насоча вниманието си към моята група.

— Довиждане, Грейси! — рече той, а устните му почти докоснаха шията ми. — Много съм благодарен за чорапите.

Ръката ми неволно докосна ухото, все още топло от думите му. Алфред вече мяташе торбата на рамо и се отправяше към влака. Стигна вратата на вагона, стъпи на най-долното стъпало, извърна се и ни се усмихна над главите на другарите си.

— Пожелайте ми късмет — провикна се той и избутан от останалите войници, които напираха да се качат, изчезна от погледите ни.

— Късмет! — провикнах се аз към гърбовете на непознатите младежи, внезапно осъзнала каква празнина ще остане след Алфред в „Ривъртън“.

По-нататък Дейвид и Роби се качиха във вагоните на първа класа заедно с останалите офицери. Докинс ги следваше с чантите на Дейвид. Офицерите бяха далеч по малко на брой от пехотинците, ето защо за тях имаше достатъчно места и всеки се показа на отделен прозорец, докато Алфред се бореше за място на правостоящ.

Локомотивът за пореден път изсвири, чу се пухтене и перонът се изпълни с пара. Лостовете на колелетата се задвижиха и започнаха да набират скорост. Композицията бавно потегли.

Хана крачеше редом с вагона и продължаваше, очевидно напразно, да търси нещо в чантата си. Най-сетне дръпна бялата панделка от косата си и я сложи в протегнатата ръка на Роби.

Малко по-нататък сред развълнуваната тълпа стоеше неподвижна фигура. Емелин. Тя стискаше бяла кърпичка във вдигнатата си ръка, но бе спряла да я размахва. С широко отворени очи и замръзнала на лицето усмивка бе въплъщение на неувереността.

Повдигната на пръсти, оглеждаше тълпата. Несъмнено търсеше да види Дейвид, за да му пожелае на добър час. На него и на Роби Хънтър.

Изведнъж лицето й просветна. Разбрах, че е забелязала Хана.

Ала вече беше късно. Тя се спусна към сестра си, викаше нещо, но шумът от локомотива, възгласите на изпращачите и войниците заглушаваха гласа й. Виждах как Хана продължава да тича успоредно с прозореца на момчетата с развяна коса и парата от локомотива постепенно я погълна.

„Брошура

1999 г.

Имението «Ривъртън», Сафрън Грийн, Есекс

Проектирана от Джон Торп голяма ферма от ранния Елизабетински период, сградата на имението «Ривъртън» била превърната в дом за благороднически род през XIII в. от осмия виконт на Ашбъри, който добавил две крила и превърнал дома в елегантна фамилна къща. През XIX в., когато станало популярно хората да прекарват почивните дни в края на седмицата в провинцията, «Ривъртън» за пореден път е преустроен от архитекта Томас Кубит: издигнат е третия етаж, предоставящ допълнителни удобства за гостите, като в съгласие с предпочитанието на викторианци слугите да останат невидими за обитателите към тавана са добавени няколко малки като кутийки стаи, както и задно стълбище от тях, водещо направо в кухнята.

Великолепните останки от красивата някога сграда са заобиколени от разкошна градина, проект на сър Джоузеф Пакстън. Градините, заедно с два огромни каменни фонтана, най-големият от които е със скулптури на Ерос и Психея, са възстановени наскоро. Макар сега да е снабден с регулирана от компютър електрическа помпа, в началото водата в него била изхвърляна нагоре от собствена електрическа помпа и според съвременници шумът, който вдигали сто и трийсетте дюзи, скрити зад фигурите на гигантски мравки, орли, огнедишащи дракони и създания от подземния свят, купидони и богове, за да изхвърлят водата на близо трийсет и два метра височина, можел да се сравни само с пухтене на парен локомотив.

Вторият, по-малък фонтан, разположен в дъното на Дългата пътека, представлява падането на Икар. Зад «Падането на Икар» се намира езерото с лятната къща, поръчана от десетия собственик на «Ривъртън» господин Тиодор Лъкстън, за да замести някогашната барака за лодки. Езерото доби злощастната слава на мястото, където поетът Робърт Хънтър се самоуби през 1924 г. във вечерта на годишното лятно парти в «Ривъртън».

Поколения наред обитателите на «Ривъртън» допринасят за оформянето на парка. Датчанката лейди Гита Ашбъри, съпруга на лорд Хърбърт, била инициатор на «Егесковската градина» (наречена на едноименния замък в Дания, собственост на нейното семейство) — оградена от нискостеблен тис. А лейди Вайълет, съпруга на единайсетия лорд Ашбъри, добавила известната Розова градина сред моравата зад къщата.