Кейт Мортън - Изплъзване от времето

— Не е това. Всъщност това е, но е вътре в нея. Погледни.

Алфред разгърна пакетчето и от там се показаха три парчета от великолепния сладкиш „Виктория“ на госпожа Таунсенд.

— Само че е без масло и сметана, защото, нали знаеш, има ограничения — обясни Кати. — Ама не е лош.

— А ти как разбра, Кати? — изсъска Нанси. — Нали знаеш, че госпожа Таунсенд никак няма да се зарадва, че отново си ровила в килера й!

Кати прехапа устни.

— Исках само да взема нещо, с което да изпратя Алфред.

— Добре, добре — омекна Нанси. — Права си, случаят е специален. Но да не се повтаря. — Нанси насочи вниманието си към Алфред. — И ние с Грейс имаме нещо за теб, нали, Грейс?

В далечния край на перона забелязах познати лица: Емелин, която стоеше до Докинс, шофьора на лорд Ашбъри, заобиколени от млади офицери в стегнати нови униформи.

— Грейс! — дръпна ме Нанси за ръката. — Казвах на Алфред за подаръка ни.

— А, да. — Бръкнах в чантата си и подадох на нашия войник малък пакет, увит в кафява хартия.

Той го разви предпазливо и се усмихна.

— Аз оплетох чорапите, а Нанси шала — обясних аз.

— Виждат ми се много хубави — огледа ги внимателно Алфред. Обгърна с пръсти чорапите и ме погледна. — Непременно ще си мисля за теб… и за трите ви, когато останалите се свиват от студ, а аз ще се пъча доволно. Всички ще ми завиждат за моите три момичета, най-добрите в цяла Англия.

Той прибра подаръците в торбата си, сгъна старателно хартията и ми я подаде.

— Вземи я, Грейс. Госпожа Ти и без това ще се ядоса, когато види, че й няма част от сладкиша. Нека да не търси и хартията за печене.

Кимнах и прибрах хартията в чантата си. Усещах как не сваля очи от мен.

— Нали няма да забравиш да ми пишеш, Грейси?

— Няма, Алфред — отвърнах на погледа му аз. — Няма да те забравя.

— Дано — засмя се той весело. — Иначе да му мислиш, когато се върна. — Неочаквано лицето му стана сериозно. — Ще ми липсваш. — После се обърна и към Нанси и Кати: — Всички ще ми липсвате.

— Виж останалите младежи — развълнува се Кати. — Всичките са от Сафрън.

Докато Алфред показваше някои от момчетата, с които се бе запознал в наборната служба, потърсих отново с поглед Емелин и видях как маха на някаква група, след което побягна. Двама от офицерите я сподириха с поглед и тогава видях лицата им. Дейвид и Роби Хънтър. Къде беше Хана? Потърсих я в тълпата. Цяла зима тя избягваше брат си и приятеля му, но не вярвах, че няма да дойде да изпрати Дейвид на фронта.

— … Този пък е Руфъс — посочи Алфред някакъв слабоват войник с дълги зъби. — Баща му е вехтошар. Руфъс му помагаше, но смята, че в армията има повече шанс да се храни редовно.

— За един вехтошар — сигурно — обади се Нанси. — Но ти в „Ривъртън“ не можеше да се оплачеш.

— За нищо на света — отговори Алфред. — Не и в това отношение. Госпожа Таунсенд и господарите се грижат да сме нахранени. — Той се усмихна и продължи: — Но, честно казано, омръзна ми да седя затворен. С нетърпение очаквам възможността да поживея малко на свобода.

Над главите ни прогърмя аероплан. Блерио XI-2, както обясни Алфред, и в този момент всички започнаха да викат възторжено. Тълпата се люшна развълнувано и ни повлече. Кондукторът, чиято фуражка в бяло и черно стърчеше над главите на всички, наду свирката си и прикани пътуващите да се качват на влака.

— Е — обади се Алфред с леко смутена усмивка, — тръгвам.

В отсрещния край на гарата се появи стройна фигура. Хана. Тя огледа перона и помаха нерешително, когато видя Дейвид. Запромъква се между изпращачите. Спря едва когато стигна брат си. Стоя така миг-два, преди да заговори, сетне измъкна от чантата си малко пакетче и му го подаде. Вече знаех какво е това. Бях го видяла на тоалетката й тази сутрин. „Пътешествие отвъд Рубикон“, една от малките книжки от Играта — любимо тяхно приключение, старателно описано, илюстрирано и с подшити с конец страници. Беше го завила в плик и притегнала с връвчица.

Дейвид го погледна, сетне вдигна лице към Хана. Прибра го в джоба на ризата си, притисна го с ръка, след което стисна дланите на сестра си; сякаш искаше да я прегърне, да я целуне, но подобна проява на привързаност не бе приета сред тях. Ето защо не го направи. Наведе се и пошепна нещо в ухото й. И двамата извърнаха лица към Емелин и Хана кимна.

Дейвид каза нещо на Роби, после на Хана и тя започна да рови в чантата си. Очевидно търсеше да му даде нещо. Предположих, че Дейвид й е напомнил, че и Роби трябва да получи нещо за спомен.