Кейт Мортън - Изплъзване от времето

Прокашлях се, за да дам знак, че съм там, и тя вдигна очи.

— Грейс — започна делово момичето, — Нанси спомена, че ще поемеш задълженията й, докато тя е на гарата.

— Да, госпожице.

— Няма ли да се натовариш прекалено? Защото освен твоята работа сега ще вършиш и тази на Нанси.

— О, не, госпожице. Съвсем не.

— Сигурно си много заета — наведе се напред Хана заговорнически. — Сега, когато трябва да мислиш и за уроците на госпожа Дъв.

В първия миг се обърках. Коя ли беше госпожа Дъв и за какви уроци ставаше дума? Миг по-късно се сетих — училището за секретарки в селото.

— Справям се, госпожице. — Преглътнах и побързах да сменя темата. — Да започна ли с косата ви?

— Да — кимна Хана многозначително. — Разбира се. Права си да не искаш да говориш за това, Грейс. Трябва да съм по-предпазлива. — Опита се да потисне усмивката си, но смехът напираше и тя се разсмя от сърце. — Такова облекчение е да има с кого да споделиш тайната си!

— Така е, госпожице — кимнах аз важно, а вътрешно цялата се люлеех.

Хана заговорнически се усмихна, вдигна показалец пред устните си и насочи отново поглед към писмото. Надникнах през рамото й и видях, че е от баща й.

Взех четката със седефен гръб от тоалетката и застанах зад нея. Погледнах в огледалото и тъй като Хана бе наведена над листа, позволих си да я разгледам по-внимателно. Слабата светлина отвън падаше върху лицето й, от което отражението й в огледалото бе някак призрачно. Под тънката бяла кожа се виждаше цялата мрежа от тънки вени, под нежните клепачи очите й бягаха насам-натам по редовете.

Тя се размърда и аз тутакси се заех да развържа плитките й. Освободих ги, минах с пръсти през косата, за да разделя кичурите, и започнах да прокарвам четката през тях.

Хана сгъна на две листа и го пъхна под кристалната бонбониера на тоалетната масичка. Погледна се в огледалото, стисна устни и извърна лице към прозореца.

— Брат ми заминава за Франция — жлъчно рече тя. — Иска да участва във войната.

— Наистина ли, госпожице?

— Да, с неговия приятел Робърт Хънтър. — Произнесе името на младежа с искрено отвращение и побутна с пръст края на писмото. — Горкият татко не знае нищо. А и не трябва да му казваме.

Прокарвах четката ритмично, като броях наум колко пъти е минала през косата. (Нанси ми бе казала, че трябва да са сто, но била сигурна, че ще изпусна няколко.)

— Ще ми се да можех и аз да отида.

— На фронта ли, госпожице?

— Ами да. Светът се променя, Грейс, и искам да го видя. — Погледна ме в огледалото. Сините й очи се оживиха от слънчевата светлина и тя изрече на един дъх, сякаш отдавна бе готвила тази мисъл: — Искам да знам как се чувства човек, когато животът го променя.

— Защо да го променя? — Недоумявах защо ще променя нещо, след като Господ я бе дарил с толкова много.

— Ще ми се да се променям, Грейс. Не искам вечно да чета, да играя и да се преструвам. Искам да живея. Да преживея нещо голямо, съвършено различно от обикновения си живот. — Очите й заблестяха развълнувано.

— Не ти ли се е искало да получиш повече от онова, което съдбата ти е отредила?

Известно време стоях неподвижна, разчувствана от факта, че тя споделя с мен; същевременно бях смутена, че очаква да участвам с дружелюбност, за която бях безнадеждно неподготвена. Проблемът беше, че всъщност не я разбирах. Чувствата, за които говореше, бяха като чужд език. Бях убедена, че съдбата е благосклонна към мен. Нима можех да го подложа на съмнение? Господин Хамилтън не спираше да повтаря какъв късмет имам, че съм получила тази работа, нещо, което и майка ми не пропускаше да отбележи при случай. Главата ми не раждаше нищо. Отворих уста да кажа нещо, но езикът ми се завъртя безпомощно и от устата ми не се отрони и дума.

Хана въздъхна и сви рамене. Устните й се изкривиха в леко разочарование.

— Естествено, че не ти се е искало. Извинявай, Грейс. Обърках те.

Тя отклони поглед и в този миг се чух да казвам:

— Мислила съм си, че бих искала да стана детектив.

— Така ли? — Очите й се срещнаха с моите в огледалото. — Имаш предвид като господин Бъкет от „Студеният дом“?

— Не съм чувала за господин Бъкет, госпожице. Исках да кажа като Шерлок Холмс.

— Сериозно? Детектив, значи.

Кимнах.

— Да търсиш следи, да разкриваш престъпления?

Кимнах отново.

— Ами тогава — блеснаха очите й прекалено радостно, — значи съм грешала. Разбираш за какво говоря. — Очите й за пореден път се отправиха към прозореца, а на лицето й изгря лека усмивка.