Кейт Мортън - Изплъзване от времето

— Наистина ли?

— Да, и аз правя същото. — Погледна към своя пакет и лицето й се изкриви в малко пресилена усмивка. — Нали разбираш, че това тук не са ноти, Грейс.

— Така ли, госпожице?

— А и със сигурност не съм тръгнала на урок по музика. — Хана ококори очи. — Уроци за удоволствие. И то в сегашните времена! Представяш ли си?

Поклатих глава съвсем объркана.

— Ти кое предпочиташ? — заговорнически приближи тя глава към мен. — Машинопис или стенография?

— Не бих могла да кажа.

— Права си, разбира се — кимна Хана. — Глупаво е да се говори за предпочитания. И двете са еднакво важни. — Усмихна се и продължи: — Макар че, честно казано, изпитвам известно предпочитание към стенографията. Има нещо вълнуващо в това. Сякаш…

— Сякаш е таен шифър — изтърсих аз, мислейки си за китайската кутия.

— Именно — блеснаха очите й. — Точно така. Като таен код. Като загадка.

— Да, госпожице.

Тя изпъна рамене и кимна към вратата.

— По-добре да тръгвам. Госпожица Дъв вече ме чака и не ми се иска да злоупотребявам с търпението й. Нали знаеш колко се дразни, ако закъснееш?

Направих лек реверанс и отстъпих встрани, за да освободя пътя към вратата.

— Грейс?

Обърнах се, присвивайки очи, за да ги предпазя от сипещите се снежинки.

— Да, госпожице?

Тя вдигна пръст пред устните си.

— Това е нашата тайна, нали?

Кимнах и за един дълъг миг погледите ни стояха преплетени, докато накрая, очевидно доволна от резултата, тя се усмихна и изчезна зад черната врата на госпожа Дъв.

На 31 декември работещите в „Ривъртън“ се бяха събрали в трапезарията за прислугата в очакване последните часове на 1915 година да се изнижат. Лорд Ашбъри бе разрешил да изпием бутилка шампанско и две бутилки бира, госпожа Таунсенд бе успяла да измисли нещо като празнична трапеза от почти празния килер. Разговорите секнаха и притихнали изчакахме, докато постепенно стрелките наближат решителния момент. След като дванайсетте удара на часовника отбелязаха настъпването на Новата година, господин Хамилтън прочете вдъхновено традиционните стихове и започнаха обичайните поздравления и пожелания. Тъкмо Кати сподели решението си никога повече да не задига сладкиши от килера на госпожа Таунсенд, когато Алфред направи важното си съобщение.

— Записах се доброволец — обяви той, без да откъсва очи от господин Хамилтън. — Заминавам за фронта.

Дъхът ми секна, а всички в стаята млъкнаха и зачакаха реакцията на иконома. Най-сетне мъжът се съвзе от изненадата и с мрачна усмивка промълви:

— Е, това е много достойна постъпка, Алфред. Ще говоря с господаря от твое име, но не вярвам да иска да се раздели с теб.

— Благодаря, господин Хамилтън — рече Алфред след мъчително преглъщане. Подир което си пое дъх и продължи: — Вече говорих с него. Каза, че съм постъпил правилно и ми пожела късмет.

Господин Хамилтън преглътна и това. Само по гневната искра в очите му разбрахме, че е подразнен от дързостта на Алфред.

— Разбира се, че е правилно.

— Повиквателната ми е за март — подчерта Алфред. — Първо ще ме изпратят на подготовка.

— И после? — попита госпожа Таунсенд, която очевидно вече се бе съвзела. Тя притискаше здраво длани към добре оформените си бедра.

— После… — усмихна се едва забележимо Алфред — … Франция, предполагам.

— Е, това заслужава тост — сковано се обади господин Хамилтън, който видимо се бе овладял. Той се изправи и вдигна чашата си, последван от всички ни. — За Алфред. Дано да се върне жив и здрав при нас.

— Така, така — потвърди госпожа Таунсенд, която не можеше вече да крие гордостта си. — И дано да е час по-скоро.

— По-полека, госпожо Ти — ухили се Алфред. — Не и прекалено скоро. Ще ми се да преживея някое и друго приключение.

— Ти само гледай да се пазиш, момчето ми. — Очите на добрата жена блестяха от сълзи.

— Време е да направя каквото мога за отбраната на родината, Грейси — обърна се Алфред към мен, докато останалите доливаха чашите си.

Кимнах безмълвно, но много ми се искаше да му кажа, че той никога не е бил страхливец. Поне според мен.

— Ще ми пишеш, нали, Грейси?

— Разбира се, че ще пиша — кимнах за пореден път аз.

Той ми се усмихна и почувствах как страните ми пламват.

— И докато празнуваме — прекъсна ни Нанси с почукване по чашата си, — и аз искам да направя едно съобщение.

— Да не би да се омъжваш, Нанси? — възкликна простодушие Кати.

— Не, разбира се — смръщи чело Нанси.

— Тогава какво? — не се сдържа и госпожа Таунсенд. — Само не ми казвай, че и ти ни напускаш. Няма да го понеса.