— Чии? — прошепнах аз, не разбирайки.
— На майката. Джемайма. Започна, когато отнесоха момчето, и не спря цяла седмица. Да беше я чула само. От такава мъка косите ти може да побелеят. Не ядеше, не пиеше, започна да вехне така, че скоро заприлича на момчето, преди да умре, мир на праха му.
Потреперих. Опитах се да си представя тази съвсем нормална, закръглена жена, която ми се струваше твърде обикновена, за да е способна на подобно драматично страдание.
— Ти нали каза „деца“? Какво стана с другите?
— Другото — поправи ме Нанси. — Той живя по-дълго от Тими и всички си помислихме, че може би проклятието ще го отмине. Но не му било писано на горкия. Тя го пазеше още по-старателно от брат му. Най-сериозното движение, което му позволяваше, бе да отиде до библиотеката. Нямаше намерение да допусне втора такава грешка. — Нанси въздъхна тежко и сви колене към брадичката си, за да запази собствената си топлина. — Само че да знаеш, никоя майка не успява да предпази момчето си от пакост, ако пакостта зрее в главата му.
— В каква пакост се забърка пък той? Какво го уби, Нанси?
— В крайна сметка се подхлъзнал по стълбите в къщата на майора в Бъкингамшър. Не съм го видяла, но Сара, камериерка там, го видяла с очите си, защото в това време чистела в коридора. Твърдеше, че момчето тичало твърде бързо и се спънало. Нищо повече. Едва ли се е ударило много силно, защото не паднало от високо. Същата вечер, разправяше Сара, коляното му се надуло като пъпеш — точно като рамото на Тими преди. Късно през нощта виковете започнали.
— Пак ли траяли дни наред?
— Не и при Адам — сниши още повече глас Нанси. — Сара каза, че почти цялата нощ горкото момче викало от болки и молело майка си да му помогне. Никой не мигнал в къщата през тази дълга нощ, дори и господин Баркър, конярят, който бил глух. Лежали в леглата си и слушали гласа на болката на Адам. Майорът стоял през цялото време пред вратата, стискал зъби, не проронил и сълза. И най-внезапно малко преди зазоряване виковете секнали. Къщата потънала в гробовна тишина. Когато сутринта отишла да занесе подноса със закуската на детето, Сара заварила Джемайма в неговото легло да го държи в прегръдките си. Лицата и на двамата били ангелски спокойни. Адам изглеждал като заспал.
— Тя плакала ли като предишния път?
— Не. Сара твърдеше, че видът й бил спокоен като на момчето. Предполагам, радвала се е, че най-сетне страданието е свършило. Дошъл краят на нощта и тя го изпратила на по-добро място, където няма страдание и болка.
Замислих се. Това внезапно спиране на детския плач. Облекчението на майката…
— Нанси, нали не мислиш, че тя…? — попитах аз.
— Мисля, че е било истински милосърдно момчето да си отиде по-бързо от брат си — процеди Нанси.
Настъпилото мълчание се проточи толкова дълго, че реших, че жената до мен вече е заспала, макар дишането й — леко и някак повърхностно, да сочеше друго. Издърпах одеялото до врата си и затворих очи, за да си представя крещящи от болка момчета и отчаяни майки.
Вече се унасях, когато шепотът на Нанси проряза ледения въздух в стаята.
— А сега тя е бременна отново. Очаква се да роди през август. Трябва да се молиш усилено, чу ли? И то точно сега, защото преди Коледа Той чува най-добре. Моли се този път да роди здраво бебе. Такова, дето няма да свърши без време в гроба.
Коледа дойде и отмина, библиотеката на лорд Ашбъри бе обявена за изчистена от прах и сутринта след втория ден на Коледа въпреки студа поех към Сафрън Грийн, за да направя поръчка на госпожа Таунсенд. Лейди Вайълет организираше официален обяд на Нова година с благотворителна цел — събиране на средства за нейния Комитет за белгийските бежанци. Нанси я беше чула да споделя, ме би искала да разшири дейността на Комитета и за очакваните бежанци от Франция и Португалия.
Според госпожа Таунсенд най-сигурният начин да направиш впечатление на гостите за обяд в тази оскъдица бе, като поръчаш някои от оригиналните гръцки сладкиши, които предлагаше господин Георгиас. Не че всеки можеше да си купи, добави тя със самочувствието на важна персона, особено в тези трудни времена. Така си беше. Трябваше да отида в магазина, за да направя специалната поръчка на госпожа Таунсенд от „Ривъртън“.
Въпреки ниските температури бях щастлива, че ще изляза навън. След седмици наред празници, свързани с Коледа, това бе жадувано разнообразие. Щях да остана малко сама и да прекарам цяла сутрин далеч от безкрайните наставления и наблюдението на Нанси. Няколко месеца ме бе оставила на мира, но сега интересът й към това как изпълнявам задълженията си отново се бе възродил: следеше ме, проверяваше ме, поправяше ме непрестанно. Изпитвах чувството, че ме подготвя за някаква предстояща промяна.
Читать дальше