Кейт Мортън - Изплъзване от времето

Срамота е, бе завършила Нанси с тежка въздишка, да се държиш така с една прислужничка, а и момчето да расте без баща. Кой не би изпитал съчувствие към двамата? При тези думи тя ме бе изгледала многозначително. Нейно благородие едва ли бе много доволна от появяването на този неочакван гост. Всеки трябва да си знае мястото.

Под текстът на думите й означаваше, че има титли и титли. Такива, които се наследяват, и други, които лъщят като нов автомобил. Роби Хънтър-син (все едно дали е законен, или не) на новоизлюпен лорд не беше подходяща компания за семейство Хартфорд, а следователно и за нас.

— Хайде де — настоявайте Емелин. — Кажи. Трябва! Какво толкова ужасно е направил баща ти?

— Ти какво? — усмихни се Дейвид. — Разпит ли водиш? Извинявай, Хънтър — обърна се той към младежа. — Големи любопитки са. Нямат много често компания.

Емелин се засмя и метна по брат си топче хартия, което го отмина и падна в купчината, събрала се вече под дървото.

— Няма нищо — отговори Роби и отметна кичур, спуснал се над челото му. — След смъртта на майка ми баща ми ме прие официално за свой син.

— Какво ще рече това? — сбърчи нос Емелин.

— След като известно време ме бе обрекъл на незаконно съществуване, най-неочаквано се сети, че има нужда от наследник. Наглежда, жена му не може да му роди такъв.

Емелин местеше поглед от Хана към Дейвид в очакване на пояснения.

— Ето защо Роби иска да замине на фронта — додаде Дейвид. — За да бъде свободен.

— Много съжалявам за майка ти — намусено се обади Хана.

— И аз — не закъсня Емелин и детското и лице придоби заучената физиономия на съчувствие. — Сигурно много ти липсва. На мен мама ми липсва страшно, а аз дори не я познавам — починала по време на раждането ми. А ето че сега ти заминаваш на фронта, за да избягаш от жестокия си баща. Също като в някой роман — въздъхна тежко тя.

— И то мелодрама — додаде Хана.

— По-скоро любовна история — настояваше Емелин. Тя махна опаковката на поредния предмет и в полата й се изсипаха свещи. От тях се разнесе аромат на канела и бучиниш. — Баба казва, че е дълг на всеки мъж да отиде на фронта. Казва също, че тези, които си остават у дома, са кръшкачи.

Усетих как цялата настръхвам горе в галерията. Погледът ми отскочи по посока на Алфред, но светкавично го отклоних, когато срещнах неговия. Страните му пламтяха, а в очите му се четеше огромен укор към самия себе си. Видях същото и в деня, когато го срещнах в селото. Той се изправи рязко и изпусна кърпата си за прах. Посегнах да му я подам отново, но момчето само поклати глава и като избягваше да гледа към мен, измърмори нещо за това, че господин Хамилтън сигурно вече се пита къде се губи. Проследих го безпомощно как бърза надолу по стълбите и се скрива зад вратата на библиотеката, незабелязан от децата на семейство Хартфорд. Проклех за кой ли път неспособността си да се владея.

В този момент Емелин застана с гръб към дървото и се обърна към Хана.

— Баба е разочарована и от па. Според нея той се опитва да се измъкне.

— Няма право да е разочарована — разпалено възрази Хана. — Па изобщо не е кръшкач. Щеше да замине незабавно, стига да можеше.

В стаята настъпи мъчителна тишина. Собственото ми дишане се у чести от съчувствие към Хана.

— Не се сърди на мен — начумери се Емелин. — Баба го казва, не аз.

— Стара вещица — процеди сестра й. — Па прави всичко възможно, за да работи за успешния изход на войната. Както и всички ние.

— Хана много би искала да дойде с нас на фронта — обърна се Дейвид към Роби. — И тя, и па просто не искат да разберат, че военните действия не са място за момичета и възрастни хора с болни дробове.

— Глупости говориш, Дейвид! — кипна Хана.

— Кое точно са глупости? Това, че фронтът не е място за жени и старци, или това, че искаш да отидеш да се биеш?

— Чудесно знаеш, че там ще свърша същата работа, както и ти. Знаеш също така колко ме бива във взимането на стратегически решения.

— Става дума за истински действия, Хана — рязко отвърна Дейвид. — Това е война — с истинско оръжие, истински куршуми и истински враг. А не някаква измислица или детска игра.

Поех си дълбоко дъх. Изражението на Хана бе такова, сякаш някой я беше зашлевил.

— Не може вечно да живееш в свят на фантазии — продължаваше Дейвид. — Да измисляш приключения, да пишеш неща, които никога няма да се случат в действителност, и да играеш измислени роли…

— Дейвид! — изкрещя Емелин. Тя погледна първо Роби, после отново брат си. Когато продължи, долната й устна трепереше видимо: — Правило номер едно: Играта е тайна.