Кейт Мортън - Изплъзване от времето

— Да, зная — отвърна той. — Пикасо. Виждал съм негови работи и преди.

Тя повдигна вежда и Роби се засмя.

— В една книга, която моята майка ми показваше. Родена е в Испания. Има роднини там.

— Сериозно, в Испания? А бил ли си в Куенка? А в Севиля? Посещавал ли си двореца Алкасар?

— Не — отговори младежът. — Но след разказите на майка ми си мисля, че съм бил. Все й обещавах да се върна с нея там. Като птици, за да избягаме от английската зима.

— Тази зима ли? — попита Хана.

Той я изгледа, очевидно заинтригуван.

— Извинявай, предполагах, че знаеш. Майка ми почина.

Дъхът ми секна от изненада и точно в този миг в стаята влезе Дейвид.

— Виждам, че вече сте се запознали — ухили се той някак лениво.

Дейвид ми се видя пораснал от последния път, когато го видях. А може би така ми се стори поради новия начин, по който ходеше и по който се държеше. Съвсем като възрастен. Определено беше променен.

Хана кимна безмълвно и се отдръпна смутено. Хвърли поглед към Роби, но ако бе искала да каже нещо и да уреди нещата или да се извини, моментът беше отлетял твърде бързо. Вратата се отвори отново със замах и вътре връхлетя Емелин.

— Дейвид! — възкликна тя. — Най-сетне си тук. Умряхме от скука. Чакаме те с нетърпение да поиграем. Двете с Хана вече сме решили къде… — В този миг забеляза Роби. — О, здравейте. Вие кой сте?

— Роби Хънтър — представи го Дейвид. — Вече си се запознал с Хана, а това е малката ми сестра, Емелин. С Роби учим в Итън.

— Ще останете за края на седмицата, така ли? — попита Емелин и хвърли бегъл поглед към сестра си.

— Малко по-дълго, ако не възразявате — съобщи Роби.

— Роби нямаше планове за тази Коледа — обясни Дейвид. — И реших, че може да я прекара тук с нас.

— Цялата коледна ваканция ли? — не се сдържа Хана.

— Така и така ще сме затворени тук, добре е да сме по-голяма компания. Иначе бихме се побъркали.

От мястото си горе на балкона усетих колко вбесена е Хана. Дланите й лежаха на китайската кутия. Сигурна бях, че си мисли за правило номер три от Играта: участниците са само трима. Измислените епизоди и приключения й се изплъзваха. Хана вдигна очи към Дейвид и в тях се четеше очевидно обвинение — нищо че той се направи, че не забелязва.

— Погледнете колко голямо е това дърво — с леко приповдигнат тон обяви той. — По-добре да започваме украсяването му, че може и да не успеем да приключим до Коледа.

Сестрите му не мърдаха от местата си.

— Хайде, Ем — подкани той по-малката и свали кутията с играчки и украса на земята, като старателно избягваше да гледа към Хана. — Да покажем на Роби как го правим.

Отдалеч личеше, че Емелин се разкъсва между Хана и предложението. Тя бе не по-малко разочарована от сестра си и копнееше колкото нея за Играта. Но като най-малка винаги бе играла незначителна роля в техните отношения и ето че сега Дейвид бе показал предпочитание към нея. Изкушението да състави двойка за сметка на третия участник бе неустоимо. Привързаността към Дейвид и вниманието му й бяха прекалено скъпи, за да му откаже.

Хвърли пореден гузен поглед към Хана, сетне се усмихна широко на брат си, пое пакета, който той й подаде, и започна да сваля тънките хартии, с които бяха увити крехките стъклени играчки. Докато Емелин възкликваше радостно при вида на всяка позабравена играчка, Хана опъна гордо рамене и изнесе китайската кутия от стаята, приела поражението. Дейвид я проследи как затваря вратата и поне се постара да изглежда смутен. Когато много скоро тя се появи с празни ръце, Емелин я посрещна радостно.

— Хана, няма да повярваш! Роби казва, че никога не е виждал играчка херувимче.

По-голямата й сестра мина по килима и коленичи до тях. Дейвид бе застанал до рояла с разперени пръсти над клавишите. Плавно ги спусна и удари нежно два акорда. Сетне, точно когато най-малко очаквахме, инструментът оживя под пръстите му с изумително красива мелодия. Това бе валсът на Шопен в до минор.

Колкото и невероятно да ви се струва, този ден в библиотеката за първи път чувах истинска музика. Имах смътен спомен как мама ми пее, докато бях съвсем малка, но това трябва да е било, преди да започнат болките й в гърба, защото след това песни вече нямаше. Единствено господин Конъли от отсрещната страна на улицата свиреше на устната си хармоника ирландски мелодии, когато пийнеше повече в петък в кръчмата. Но това не ставаше често.

Опрях лице между пръчките на перилата и затворих очи, понесена от вълшебните, проникващи в душата звуци. Не мога да преценя дали Дейвид свиреше добре, нямаше с какво да сравня, но за мен бе съвършено — като всички красиви спомени.