Кейт Мортън - Изплъзване от времето

Тя спря да плете и отпусна кокалестите си ръце в скута.

— Да вземем Алфред например. Той е млад, силен мъж. Със сигурност ще е по-полезен на останалите войници на фронта там, във Франция. Всеки може да налива шери.

— Всеки може какво? — пребледня господин Хамилтън. — Ти най-добре би трябвало да знаеш, че работата на прислугата е умение, което не се отдава на всеки.

— Разбира се, господин Хамилтън — изчерви се Нанси. — Напълно съм съгласна. — Тя смутено започна да разтрива ставите на пръстите си. — Аз самата… Чувствам се някак непотребна напоследък.

Господин Хамилтън тъкмо се канеше да отхвърли подобни чувства, когато неочаквано се чуха стъпките на Алфред, който трополеше бързо по стълбите и само след миг се появи на прага. Икономът се стъписа, а всички ние млъкнахме някак виновно.

— Какво се е случило, Алфред? — попита най-сетне госпожа Таунсенд, която първа се окопити. — Защо тичаш така по стълбите? Изкара ума на горката Грейс. Подскочи така, сякаш щеше да изскочи от кожата си.

Усмихнах се едва забележимо на Алфред, защото изобщо не се бях изплашила. Просто се изненадах като всички останали. Вече горчиво съжалявах, че споменах пред господин Хамилтън за перото. Бях започнала да харесвам Алфред: добросърдечен какъвто си беше, той често отделяше време, за да ме накара да се измъкна от черупката си. Не беше честно да говоря за онзи неудобен миг в негово отсъствие.

— Извинявай, Грейс — рече Алфред. — Но младият господар Дейвид пристигна.

— Очаквахме го — погледна часовника си господин Хамилтън. — Докинс трябваше да посрещне влака в десет. Госпожа Таунсенд е готова с вечерята му, така че би ли я занесъл горе?

Алфред кимна.

— Известно ми е, господине… — преглътна той. — Само че… Младият господар Дейвид е довел още един човек. От Итън. Струва ми се, каза, че е син на лорд Хънтър.

Чакай да си поема дъх. Ти ми обясни преди време, че във всяка история настъпва момент, когато основните герои вече са си намерили място на сцената на събитията и драматичното действие може да започне. Разказвачът тогава загубва контрол и героите заживяват свой собствен живот.

Появата на Роби Хънтър довежда историята до брега на нейния Рубикон. Дали да го премина? Може би все още не е твърде късно да обърна гръб и да се откажа. Да увия всеки от тях в тънка хартия и да ги прибера в кутиите на своята памет?

Усмихвам се, защото не мога да спра вече този разказ, както не мога да спра хода на времето. Не съм толкова романтична, че да си мисля, че историята иска да бъде разказана, но съм и достатъчно честна, за да призная, че самата аз искам да го направя.

И така, да се върнем към Роби Хънтър.

Рано на другата сутрин господин Хамилтън ме повика в малката си стаичка с размери на килер, затвори внимателно вратата и поиска да обсъди с мен предстояща задача, която се смяташе за особена чест. Всяка зима книгите, списанията и ръкописите, намиращи се в библиотеката на „Ривъртън“, се сваляха една по една от рафтовете и се избърсваха от прахта. Началото на тази традиция бе сложено през 1846 година от майката на лорд Ашбъри. Тя, по думите на Нанси, била луда на тема прах, но пък и имала причина за това. Една вечер в късна есен малкият брат на лорд Ашбъри, едва навършил три години, когото всички много обичали, си легнал и никога повече не се събудил. Майката, макар да не получила потвърждение на съмненията си от нито един лекар, била убедена, че причина за смъртта на момченцето й е дългогодишната прах, натрупана във въздуха на този дом. Според нея причината била най-вече в библиотеката, защото двете момчета прекарали този фатален ден в нея и си играли между картите, на които били отбелязани пътешествията на отдавна починали техни предци.

С лейди Гита Ашбъри не можело да се спори. Тя потиснала скръбта си и започнала да черпи сили от източника си на смелост, да напусне родината и семейството си, както и цялата си зестра в името на любовта. Обявила незабавна война на прахта в къщата. Събрала своята армия и издала заповед да „разгромят“ врага. Чистили ден и нощ в продължение на цяла седмица, докато не изчезнала и последната прашинка. Едва тогава тя дала воля на мъката си по своето момченце.

Оттогава всяка година след падането и на последния лист от дърветата в градината този ритуал се повтаря. Дори и след нейната смърт. През 1915 година на мен се падна честта да спазя традицията, въведена от покойната лейди Ашбъри. (Сигурна съм, че отчасти това бе наказание за видяното от мен в селото предишния ден. Господин Хамилтън не ми беше благодарен, че съм довела срамния призрак на дезертьорството в „Ривъртън“.)