Кейт Мортън - Изплъзване от времето

Така в съзерцание можех да прекарам цял ден, но в съзнанието ми отекна гласът на господин Хамилтън, който ми напомняше за това колко лорд Ашбъри държи прахта да бъде избърсана и как прави внезапни проверки. С огромна неохота посегнах към първата книга. Обърсвам двете корици, гръбчето и — обратно на място. После следващата.

Към средата на сутринта бях привършила пет от десетте рафта на балкона и се канех да се заема със следващия. За щастие бях започнала от най-горния, така че за последния можех да съм седнала, докато работя. Бях обърсала вече стотици книги и пръстите ми бяха свикнали, така че вършеха работата си почти механично.

Тъкмо протягах ръка към шестия том на шестия рафт, когато смели звуци от пианото — остро и внезапно — нарушиха тишината. Неволно се извърнах и надникнах оттатък дървото.

Седнал пред рояла, непознат младеж прокарваше пръсти по гладката повърхност на клавишите. Виждах го за първи път, но дори тогава знаех кой е той. Това бе приятелят на младия господар Дейвид от Итън. Синът на лорд Хънтър, който бе пристигнал снощи.

Беше красив. Но кой на тези години не е? При него обаче хубостта се криеше другаде — в спокойствието. Сам в стаята, със скрити под сключените тъмни вежди очи, той бе олицетворение на отминала скръб, дълбока и трудно прикрита. Беше висок и слаб, макар да нямаше вид на мършав; кестенявата му коса бе оставена по-дълга, отколкото диктуваше модата; някои кичури стигаха до яката, а други се протягаха до скулите.

Видях как от мястото пред пианото оглежда библиотеката — бавно и старателно, докато погледът му най-сетне спря на една от картините. На син фон се виждаше тъмното очертание на женска фигура, приклекнала с гръб към зрителя. Платното бе закачено в най-далечния ъгъл между две тумбести китайски вази в синьо и бяло.

Младежът приближи, за да разгледа картината по-добре, и остана там. Бе така погълнат в съзерцание, че чак ми стана неудобно от любопитството, с което следях движенията му. Книгата на шестия рафт все така чакаше да бъде изтрита от едногодишния прах.

В пълна концентрация младежът едва забележимо ту се навеждаше напред, ту се отдръпваше леко назад. Направи ми впечатление, че дългите пръсти на ръцете му висят отстрани на бедрата. Съвършено неподвижни.

Той все така стоеше пред творбата леко наклонил глава, когато зад гърба му вратата се отвори със замах и стиснала китайската кутия, в стаята връхлетя Хана.

— Дейвид! Най-сетне! Имаме страхотна идея. Този път можем да отидем в…

Тя се сепна и замръзна на място стресната. В същия миг Роби се извърна и я погледна. Лицето му бавно се разтегли в усмивка и в един миг меланхолията, която го бе владяла допреди малко, изчезна без следа. Запитах се дори дали не си я бях въобразила. Лицето му придоби младежко изражение и ми се стори дори красиво.

— Простете! — с пламнали страни промълви Хана. Няколко кичура се бяха измъкнали от лекия кок, в който бе прибрала косата си. — Помислих ви за друг. — Остави кутията на крайчето на канапето и с известно закъснение се сети да подръпне и оправи бялата си престилка.

— Няма нищо — усмихна се младежът и насочи отново вниманието си към картината.

Хана остана загледана в гърба му. Върховете на пръстите й видимо потрепваха от смущение. Тя чакаше така, както и аз, той да се обърне, да протегне ръка за поздрав и да каже името си, което е най-малкото възпитано.

— Като си помисли човек колко много е казано с толкова пестеливи щрихи — обади се по едно време младежът.

Хана насочи вниманието си към картината, но тъй като гърбът му я скриваше от нея, не можа да каже какво мисли. Само въздъхна дълбоко.

— Невероятна е — продължаваше той, — не мислите ли?

Нахалството му не й остави друг избор, освен да пристъпи напред и да застане до него пред платното.

— Дядо ми не я харесваше особено — отбеляза тя, опитвайки се да изглежда непринудено. — Според него е неприлична и нескопосна. Затова я скри на толкова забутано място.

— А според теб такава ли е?

Тя се взря в платното, все едно го виждаше за първи път.

— Нескопосна може би, но не и неприлична.

Роби кимна.

— Няма как нещо толкова откровено да бъде неприлично.

Хана хвърли крадешком поглед към профила му и започнах да се питам кога ще се престраши и ще го попита кой е и как се е озовал в библиотеката на дядо й. Отвори уста да каже нещо, но нищо не излезе.

— Защо дядо ти я е закачил тук, щом според него е неприлична?

— Подарък му е — отвърна Хана, доволна от това, че най-сетне й зададоха въпрос, чийто отговор знаеше. — От някакъв много важен испански граф, който дойде тук, за да ходят на лов. Така че е испанска.