Кейт Мортън - Изплъзване от времето

Когато и последната нота отзвуча в слънчевата стая, чух Емелин да казва:

— Нека и аз ви изсвиря нещо. Това, което Дейвид изсвири, не е музика за Коледа.

Тя се настани на столчето и изсвири своя свободна интерпретация на известна коледна песен. Звучеше чудесно, но магията бе отлетяла.

— Ти свириш ли? — вдигна очи Роби към Хана, която с кръстосани крака седеше на пода в красноречиво мълчание.

— Хана има много таланти — засмя се Дейвид, — но музикалният не е сред тях. — Въпреки че след всичките уроци, които чух, че тайно си взимала в селото, кой знае? — ухили се той.

Хана хвърли намусен поглед към Емелин и тя сви само рамене в отговор: „Просто се изпуснах.“

— Предпочитам думите — спокойно заяви Хана и започна да освобождава от опаковката няколко оловни войника, които пускаше в полата си. — Много по-добре вършат онова, което искам от тях.

— Роби също пише — обади се Дейвид. — Той е поет. И то много добър. Тази година в „Колидж Кроникъл“ публикуваха няколко негови работи. — Големият брат държеше срещу светлината стъклена топка и лъчите, които се пречупваха през множеството й разноцветни равнини, се отразяваха на пода. — Коя харесвах най-много? Май онази за разрушения храм.

В този момент вратата се отвори и в библиотеката влезе Алфред с поднос, отрупан с медни сладки с формата на човечета, захаросани сливи и хартиени пликчета, пълни с ядки.

— Извинете — рече Алфред и остави товара си на масата за напитки. — Госпожа Таунсенд изпраща това за украса на дървото.

— Прекрасно! — скочи Емелин насред музикалното си изпълнение и се спусна да си вземе захаросана слива.

Преди да излезе, Алфред огледа крадешком помещението, и най-вече балкона, и срещна умолителния ми поглед. Децата насочиха отново вниманието си към коледната украса и той свърна към извитата стълба, за да дойде при мен.

— Как върви? — попита ме тихо.

— Добре — също толкова тихо отвърнах аз. Погледнах с чувство на вина книгата в скута ми и празното място на полицата.

Алфред проследи погледа ми и само повдигна вежди.

— След като така и така съм тук, нека поне ти помогна.

— Дали господин Хамилтън ще…

— Няма да забележи, че ме няма поне през следващия половин час — усмихна се той. — Ще започна от отсрещния край и може да се срещнем в средата.

Кимнах, обзета едновременно от благодарност и стеснение.

Алфред измъкна от джоба си парче чист плат, взе първата книга на редицата и седна на пода. Наблюдавах го известно време как с привидна сериозност взима всеки том, старателно го избърсва от всичките страни и го връща на мястото му, за да посегне за следващия. Заприлича ми на дете, което с магическа пръчка е превърнато във възрастен и седнало на пода с кръстосани крака, действа извънредно сериозно. Иначе гладко вчесаната му коса този път се люшваше напред при всяко навеждане към рафта.

За моя изненада той хвърли поглед към мен и тутакси отклоних очи. Изражението му ме накара да изтръпна. Лицето ми пламна. Ами ако си помисли, че го следя? Дали още ме гледа? Не смеех да проверя, за да не изтълкува погрешно вниманието ми. Въпреки всичко усетих как кожата ми настръхва.

Това се случваше вече от известно време. Между нас се възцари нещо, което така и не успявах да определя. Лекотата, с която общувахме доскоро, се бе изпарила и на нейно място се възцариха неудобство и смущение, често пъти завършващи като недоразумения. Питах се дали причината не беше в епизода с бялото перо. Ами ако е забелязал как се мотая по улиците или, по-лошо, ако е разбрал, че аз съм тази, която изплю камъчето пред господин Хамилтън и останалите на долния етаж?

Залових се с прекалено усърдие да търкам книгата, оставена в полата ми, и извърнах демонстративно глава към групата долу в подножието на дървото. Може би, ако се правех, че не забелязвам присъствието на Алфред, неудобството ми ще изчезне?

Наистина се разсеях, следейки какво правят децата; почувствах се като зрител в театрална зала, внезапно събудил се от дрямка насред нечий диалог. Съсредоточих се върху разговорите им и гласовете, които се носеха в прозрачната зимна светлина — чужди и отдалечени.

Емелин показваше на Роби подноса със сладкиши от госпожа Таунсенд, а по-възрастните обсъждаха военните действия.

Хана вдигна лице от сребърната звезда, очевидно се чудеше как да я закачи за бодливо клонче, и попита изненадано:

— И кога тръгваш?

— В началото на следващата година — отговори Дейвид с пламнало от вълнение лице.