Кейт Мортън - Изплъзване от времето

Лицето на Дейвид омекна внезапно.

— Права си, Ем. Съжалявам.

— Тайна е — прошепна тя. — Важно е.

— Разбира се — съгласи се той и разроши леко косата й. — Хайде, не се разстройвай. — Наведе се към кутията с играчки. — Хей! Вижте какво намерих. Мейбъл! — Той вдигна високо стъклен ангел с криле от пресукани стъклени нишки, златиста дълга пола и молитвено восъчно лице. — Тя ти е любимата, нали? Искаш ли да я сложа на върха?

— Не може ли аз да я закача тази година? — попита Емелин и изтри очите си. Колкото и да бе разстроена, не искаше да пропусне шанса си.

Дейвид се направи, че разглежда дланта на Хана.

— Какво ще кажеш? — попита я той. — Имаш ли възражения?

Сестра му го изгледа спокойно и хладно.

— Моля ви! — подскочи Емелин и от полата й се посипаха парчета гънка опаковъчна хартия. — Досега все вие двамата я качвате на върха. Аз никога не съм го правила. Не съм вече малка.

Дейвид се напрани, че се замисля.

— На колко си вече?

— На единайсет — отговори послушно тя.

— Единайсет — повтори все така замислено Дейвид. — Това е почти дванайсет.

Момиченцето закима енергично.

— Е, добре — въздъхна той театрално. Кимна на Роби и се усмихна. — Ще ми помогнеш ли?

Двамата вдигнаха стълбата, оставена специално за украсата, и я наместиха между хартиите на пода.

— Охо! — възкликна щастливо Емелин, докато, стиснала ангела в едната си ръка, се катереше нагоре. — Приличам на Джак, който се качва по бобеното стъбло.

Много скоро вече беше на предпоследното стъпало. Протегна ръката с ангела към върха на дървото, но не успя до го достигне.

— Да му се не види! — промърмори тя под нос и хвърли поглед надолу към лицата на тримата, които я следяха със затаен дъх. — Почти стигнах. Но трябва да се кача още едно стъпало.

— Внимавай — обади се брат й. — Има ли нещо, на което да се подпреш?

Момиченцето се протегна и улови със свободната си ръка най-близкия бодлив клон, сетне много предпазливо вдигна единия си крак и стъпи на най-горното стъпало.

Затаих дъх в очакване да вдигне и следващия. Лицето й се разтегна от победоносна усмивка, докато протягаше Мейбъл, за да я постави на мястото й, и точно в този момент погледите ни се срещнаха. В първия миг очите й се разшириха от изненада, последвана от паника, защото кракът й се плъзна и тя започна да пада.

Отворих уста да я предупредя, но беше твърде късно. С писък, от който цялата настръхнах, Емелин се просна като парцалена кукла на посипания с хартии под.

Изведнъж стаята сякаш се разшири до безкрай. Всичко и всички бяха като вцепенени. Миг след това настъпи очакваното свиване. Суетня, шум, паника.

Дейвид вдигна Емелин на ръце.

— Ем? Добре ли си, Ем? — На пода проблясваше стъкленото крило на ангела, обагрено с кръв. — Божичко, порязала се е!

— На китката е. — Хана вдигна глава и очите й срещнаха тези на Роби. — Иди да доведеш някой.

С разтуптяно сърце вече бързах надолу по стълбите и до самата врата подхвърлих:

— Аз ще отида, госпожице.

Тичах по коридора, а образът на безжизненото тяло на Емелин не излизаше от ума ми. Сигурна бях, че вината е моя. Последното, което очакваше Емелин да види от другата страна на върха, бе моето лице. Нямаше да се стресне и да загуби равновесие, ако не я бях изненадала…

При един от завоите на стълбите се сблъсках с Нанси.

— Внимавай! — скара ми се тя.

— Нанси, на помощ! — останала без дъх промълвих. — Тече й кръв.

— Не разбирам — рече тя. — На кого му тече кръв?

— На госпожица Емелин. Падна… в библиотеката. Падна от стълбата. Младият господар Дейвид и Робърт Хънтър…

— Трябваше да се сетя — завъртя се Нанси на пета и се спусна надолу към стаята на прислугата. — Имах предчувствие за него. Да пристигне без предупреждение. Така не се прави.

Опитах се да обясня, че Роби няма нищо общо с произшествието, но Нанси не искаше и да чуе. Вече влизаше в кухнята и отиваше към аптечката на един от рафтовете.

— От опит знам, че хора, които изглеждат като него, носят само неприятности.

— Но вината не беше негова…

— Така ли? Тук е само от снощи и виж какво се случи.

Отказах се да споря. И без това от тичането дъх не ми беше останал, а и почти нищо не можех да й кажа, за да променя нещо, в което тя бе твърдо убедена.

Нанси грабна бинтове и шише с дезинфектант и тръгна бързо нагоре. Последвах тънката й уверена фигура и едва догонвах черните й обувки по тъмния коридор. Сигурна бях, че тя знае какво да прави.

Когато най-сетне стигнахме библиотеката, вече бе късно.