Кейт Мортън - Изплъзване от времето

— Тази седмица ще те освобождават по-рано от обичайните ти задължения, Грейс — рече той с едва забележима усмивка, седнал зад малкото си бюро. — След това ще отиваш в библиотеката, където ще започнеш почистването от най-горните рафтове, докато стигнеш тези на нивото на пода.

Поръча ми да взема чифт памучни ръкавици, влажна кърпа и ми пожела успех със сериозност, напълно подходяща за тази най-досадна от всички задачи в къщата.

— Не забравяй, Грейс — рече той на прощаване, — че лорд Ашбъри много държи на почистването на прахта. Отговорността ти е голяма и трябва да си много благодарна… — Проповедта му бе прекъсната от почукване на вратата. — Влез! — провикна се той.

Вътре, нервна като паяк, пристъпи Нанси.

— Господин Хамилтън — задъхано започна тя, — елате бързо. Горе става нещо, което се нуждае от спешното ви мнение.

Той веднага се изправи, свали с един замах черното си сако от закачалката зад вратата и пое с бързи стъпки нагоре по стълбите. Двете с Нанси го следвахме по петите.

В преддверието на главния вход стоеше Дъдли градинарят и мачкаше вълнената си шапка ту с едната, ту с другата ръка. В краката му с прясна смола по клоните лежеше току-що отсечен огромен норвежки смърч.

— Какво правите тук, господин Дъдли? — попита строго господин Хамилтън.

— Донесох коледното дърво, господине.

— Виждам. Но вие какво правите тук? — Господин Хамилтън посочи с жест преддверието, след което сведе длан към дървото на пода. — И, което е по-важно, какво прави това тук? Огромно е.

— Ъхъ, ама е красиво — сериозно отвърна Дъдли и огледа с възхищение клоните. — Хвърлил съм му око от години, само чаках да стане достатъчно високо. Тази зима ми се стори вече готово. Малко по-голямо е от обикновено — заключи той и погледна иконома.

— Не разбирам какъв е проблемът — обърна се икономът към Нанси.

Тя бе стиснала пестници, а устните й образуваха съвсем тънка линия.

— Не може да влезе, господин Хамилтън. Той опита да го изправи в дневната, където обикновено му е мястото, но не се побира.

— Не го ли премерихте? — обърна се господин Хамилтън към градинаря.

— А, мерих го, но никога не ме е бивало много в аритметиката — отвърна човекът.

— Ами вземи триона и отрежи излишното, човече.

— Щях, сър, но се страхувам, че не може да се отнеме повече. Скъсено е колкото може отдолу, а и откъм върха, където е мястото на ангела.

Стояхме замислени пред този нерешим проблем, събрани в застланото с мраморни плочи преддверие. Ала времето течеше и всички знаехме, че съвсем скоро семейството ще започне да слиза за закуска. Най-сетне господин Хамилтън се произнесе:

— Виждам, че нищо не можем да направим. След като не може да се подкъси отгоре, защото няма да има къде да застане ангелът, ще се наложи да нарушим традицията, само тази година, и да го поставим в библиотеката.

— В библиотеката ли, господин Хамилтън? — не се сдържа Нанси.

— Да. Под стъкления купол — отвърна икономът, след което хвърли изпепеляващ поглед към Дъдли. — Само там може да се види цялата красота на дървото.

И така, на 1 декември 1915 година аз кацнах на тесния балкон в библиотеката и застанах пред най-горния рафт на най-отдалечения край с мисълта, че цяла седмица ще прекарам тук в бърсане на прах, в компанията на скъпоценното дърво, чиито клони се бяха устремили възторжено към небето. Намирах се на едно ниво с короната и специфичният му аромат насищаше ленивата атмосфера на прашното помещение.

Тесният балкон на библиотеката в „Ривъртън“ бе разположен високо над стаята и не беше трудно да не се разсейваш. Неохотата да започна бързо се присъедини към желанието да отлагам и да съзерцавам гледката под себе си. Общоизвестна истина е, че независимо от това колко добре познаваш дадено място, когато го наблюдаваш отвисоко, преживяването е наистина приятно. Стоях до парапета и оглеждах всичко наоколо, дори и оттатък дървото.

Библиотеката — обикновено просторна и внушителна — сега ми приличаше на сцена. Добре познатите предмети — роялът „Стейнуей и синове“, дъбовото писалище, глобусът на лорд Ашбъри — бяха далеч по-дребни; също като макети, сякаш наредени за декор на група актьори, които всеки момент ще влязат.

Местата за сядане носеха театралния дух на очакването. Канапето в центъра на сцената, двете кресла, покрити с калъфи „Уилям Морис“, квадратът светлина, която падаше отвън върху част от рояла и килима. Всичко беше готово в търпеливо очакване на актьорите. Каква ли пиеса можеха да поставят в подобна обстановка? Комедия, трагедия, пиеса за съвременните нрави?