Кейт Мортън - Изплъзване от времето

— Най-лошите. — Господин Хамилтън постави отново очилата на носа си. — Нови загуби в Ипр. — Изправи се и отиде до дъската, на която бе разпънал карта на Европа, обсипана с мънички фигури (набор оловни войници от играчките на Дейвид, свален от тавана), които представляваха различни армии и военни действия. Махна фигурата на дука на Уелингтън от едно място във Франция и го замени с двама френски хусари. — Никак не ми харесва — промърмори той под нос.

— А на мен това тук не ми харесва — въздъхна госпожа Таунсенд и чукна молива си върху листа пред нея. — Как да приготвя коледна вечеря без масло, без чай, да не говорим за пуйка?

— Как така без пуйка, госпожо Таунсенд? — не се сдържа Кати.

— Нямаме дори крило от пуйка.

— Какво ще поднесете?

— Не се плаши, момиче. Все ще измисля нещо. Някога да не съм успявала?

— Така си е, госпожо. Винаги успявате — съвсем сериозно.

Госпожа Таунсенд погледна подозрително, да не би да я иронизират, но след като се увери, че няма такова нещо, успокоена се зачете отново в менюто.

Правех опити да се съсредоточа в плетенето, но след като за трети път изпуснах бримка, оставих плетивото настрани и се изправих. Цяла вечер ме измъчваше един въпрос. Свързан бе с нещо, което бях видяла същия ден в селото, но така и не разбирах какво означава.

Подръпнах престилката си и пристъпих до господин Хамилтън, който според мен имаше отговори на всички въпроси.

— Господин Хамилтън — предпазливо рекох аз.

Мъжът се обърна и ме изгледа над очилата си, все още стиснал дука на Уелингтън между издължените си, остри в краищата пръсти.

— Какво има, Грейс?

Хвърлих крадешком поглед към останалите, които в момента обсъждаха нещо оживено.

— Какво има, момиче? — повтори икономът. — Езика ли си глътна?

— Не, господине — изкашлях се аз, — исках само… Искам да ви попитам нещо. Нещо, което видях в селото днес.

— Така ли? Какво видя?

Погледнах към вратата.

— Къде е Алфред, господин Хамилтън?

— Сервира горе херес. Защо? Какво общо има той с това?

— Ами… Видях го днес в селото и…

— Сигурно. Изпратих го с една поръчка.

— Знам, видях го при господин Макуиртър. А също и когато излезе от магазина. — Стиснах притеснено устни. Някаква необяснима съпротива ме караше да не искам да продължа. — Дадоха му бяло перо, господин Хамилтън.

— Сериозно? — ококори очи икономът и дукът на Уелингтън тупна на масата.

Кимнах в знак на потвърждение. Пред очите ми още бе Алфред, когото някакъв непознат спря на улицата. Алфред стоеше объркан с перото в ръка, а покрай него отминаваха хора и се споглеждаха. Само след миг той наведе глава и с увиснали рамене забърза нанякъде.

— Бяло перо значи — прекалено високо повтори господин Хамилтън и привлече вниманието на останалите.

— Какво има, господин Хамилтън? — обади се госпожа Таунсенд и погледна към нас над очилата си.

Възрастният мъж прокара длан по лицето си. Клатеше глава в недоумение.

— Връчили на Алфред бяло перо.

— Не думай! — зяпна госпожа Таунсенд и вдигна ръка към пълната си гръд. — Не може да бъде. Не и бяло перо. Не и на нашия Алфред.

— От къде знаете?

— Грейс е видяла — отвърна господин Хамилтън. — Тази сутрин в селото.

Кимнах, за да потвърдя, а сърцето ми щеше да изхвръкне. Усещах, че съм отворила кутията на Пандора с разкриването на чужда тайна, а не можех да върна нещата назад.

— Това е нелепо — възкликна господин Хамилтън и подръпна жилетката си. Върна се на мястото си и намести очилата си. — Алфред не е страхливец. Дава своя принос за войната, като помага да се поддържа този дом. Има важна длъжност в едно важно семейство.

— Но не е същото като да е на фронта, нали, господин Хамилтън? — обади се Кати.

— Напротив! — избухна възрастният мъж. — Всеки от нас има своята роля за тази война, Кати. Дори ти. Наш дълг е да запазим традициите на чудесната ни страна, за да може, когато войниците се завърнат по домовете си с победа, да заварят обществото, което помнят.

— Значи, като мия тенджерите и съдовете, също помагам за добрия изход на войната? — удиви се Кати.

— Не и по начина, по който ги миеш — побърза да отбележи госпожа Таунсенд.

— Да, Кати — увери я господин Хамилтън. — Като изпълняваш задълженията си, като плетеш шаловете, даваш своя принос. — Той погледна към Нанси и мен. — Всички ние го правим.

— Не ми се струва достатъчно, ако питате мен — подхвърли Нанси с наведена глава.

— Какво искаш да кажеш?