Кейт Мортън - Изплъзване от времето

Представях си гарата. Вероятно не така, както изглеждаше сега, а по-скоро такава, каквато я познавах отпреди. С големия гаров часовник над перона, който строго напомняше с неуморните си стрелки, че времето и влаковете не чакат никого. Вероятно сега са го заменили с онези безлични електронни приспособления. Няма как да знам, защото от много време не съм стъпвала там.

Виждам гарата такава, каквото я видях онази сутрин, когато изпращахме Алфред на фронта. Гирлянди от хартиени триъгълници, червени и сини, плющяха на вятъра, деца се гонеха нагоре-надолу и се провираха между хората и багажа им, ехтяха пронизителните свирки на началник–гарата, националното знаме. Младежите — наистина съвсем млади момчета — бяха с изпрани и изгладени униформи и лъснати ботуши. Блестящите вагони вече чакаха на своя коловоз, готови да потеглят. Да отведат нищо неподозиращите си пътници към ада от кал и смърт.

Но стига за това. Прекалено избързвам.

„Из цяла Европа светлините гаснат.

Няма да ги видим отново запалени до края на живота си.

Лорд Грей, министър на външните работи на Великобритания

3 август 1914 г.“

С всеки изминал ден, докато 1914-а вървеше с бързи стъпки към своя край и към следващата година, загубвахме надеждата, че войната ще приключи до Коледа. Един изстрел в някаква далечна страна разлюля европейските държави и заспалият великан на вековни ежби се събуди. Майор Хартфорд бе мобилизиран и прахта от славата му, неговата и на още други отдавна забравени герои, бе изтупана от забравата, а лорд Ашбъри замина за Лондон, където се присъедини към доброволческите отряди за охрана на домовете в Блумсбъри. Господин Фредерик бе обявен за негоден за военна служба заради прекарана през 1910 година пневмония, ето защо продължи да работи в своя завод, като замени производството на коли със самолети и получи от правителството специална значка в уверение на това, че има ценен принос за военната индустрия. Не беше кой знае каква утеха, отбеляза Нанси, която разбираше тези неща и знаеше, че господин Фредерик отдавна мечтаел за военна служба.

Историята показа, че настъпването на 1915 година разкри постепенно истинския характер на войната. Ала известно е, че историята е разказвач, чиито жестоки средства за преглед назад превръщат актьорите й в истински глупаци. Защото, докато във Франция младите мъже се биеха с неподозирана смелост, в „Ривъртън“ 1915 година мина почти както и 1914-а. Разбирахме, че на Западния фронт се е стигнало до задънена улица — господин Хамилтън ни държеше в течение с ревностното си следене на зловещата информация; естествено, съществуваха и достатъчно на брой дребни неудобства, които караха хората да са недоволни от войната, но за онези, чийто живот бе до този момент в застой, това бе омекотено от огромното въодушевление, че конфликтът дава някаква голяма цел. Тъкмо тези хора превърнаха войната в арена, на която да покажат своите достойнства.

Лейди Вайълет се записа в безброй комитети и създаде и свои: като се започне от издирване на квартири за настаняването на белгийски бежанци и се стигне до организиране на екскурзии с автомобили за офицери, които се възстановяват от раните си. Млади жени, както и някои от младежите из цяла Великобритания, извадиха куките и започнаха да плетат в свободното си време. В резултат потече същински порой от шалове и чорапи за войниците на фронта. Фани не можеше да плете, но изгаряше от желание да направи впечатление на господин Фредерик със своя патриотизъм и се впусна да координира цялата дейност по събирането, опаковането и изпращането на готовата продукция във Франция. Дори лейди Клементайн демонстрира неподозиран дух и даде подслон на една от белгийките, записана за разквартируване в комитета на лейди Вайълет — възрастна жена с лош английски, но с достатъчно добро възпитание, за да го прикрива, която лейди Клементайн неспирно разпитваше за всичко най-отвратително, свързано с нашествието.

С наближаването на месец декември лейди Джемайма, Фани и децата на семейство Хартфорд бяха поканени в „Ривъртън“, за да прекарат Коледа, както диктуваше традицията. Фани естествено предпочиташе да остане в Лондон, където със сигурност се забавляваше повече, но не можеше да откаже поканата на жената, за чийто син се надяваше да се омъжи. (За нея нямаше значение, че самият този син бе на съвсем друго място и не проявяваше към нея никакъв интерес.) Тя се отегчаваше в имението така, както само младите умеят, ходеше от стая в стая и се губеше в догадки дали по някаква случайност господин Фредерик няма да направи внезапно посещение.