Кейт Мортън - Изплъзване от времето

— Лошо момиче! Мислех, че съм те загубила. Ще ме умориш, знаеш ли?! Кой иска да убие майка си? — Подръпна палтото ми, поклати глава и стисна ръката ми така силно, че ме заболя. — Понякога си мисля, че трябваше да те оставя в сиропиталището и Бог да ми е на помощ!

Често чувах тези думи, когато бях непослушна, и без съмнение в тях имаше повече истина, отколкото горчивина. Със сигурност мнозина щяха да се съгласят, че е щяла да направи по-добре, ако ме бе оставила в сиропиталището. Няма нищо по-сигурно от това при бременност жената да загуби работата си, а животът на мама след моята поява е дълъг низ от усилия да се справи.

Разказвали са ми толкова много пъти как съм се спасила от оставане в сиропиталището, че понякога си мислех, че го знам отпреди раждането си. Пътуването на мама с влака до Ръсъл Скуеър в Лондон с мен, увита под палтото й, за да ми е топло, се бе превърнало в легенда в нашето семейство. Знаех как вървяла по Гренвил Стрийт, а после и по „Гилфорд“, как минувачите клатели глави, знаейки чудесно за къде се е запътила с малкия си вързоп. Как разпознала сградата на сиропиталището „Коръм“ по тълпата млади жени като нея, които се трупали отпред, всяка от които стискала по едно новородено. Идваше и най-важният момент, когато мама чула ясно глас (на Всевишния според мама, на глупостта — според сестра й Дий), който й поръчал да се върне и да задържи детето. Момент, за който, според семейството, трябва да съм вечно благодарна.

В онази сутрин, в която се разигра драмата с копчето и мрежата, споменаването на сиропиталището ме накара да млъкна. И не защото, както вероятно мама смяташе, се бях замислила за големия си късмет, че съм го избегнала. А по-скоро защото се отнесох в любимата история на детското си въображение. Идеята, че ако бях останала там, щях да имам за компания множество деца. Десетки братя и сестри, с които да си играя, наместо вечно изморената и сприхава майка, чието лице бе набраздено от разочарования. Най-голямото от които май бях самата аз.

Нечие присъствие непосредствено зад стола ми ме върна в реалността. Извърнах се, за да видя кой е, и забелязах млада жена. Мина близо минута, преди да осъзная, че това е сервитьорката, която ни донесе чая. Тя стоеше и ме наблюдаваше с очакване.

Премигнах няколко пъти, докато зрението ми се фокусира.

— Дъщеря ми не уреди ли сметката? — попитах аз.

— О, да — отвърна девойката с мек ирландски акцент. — Още щом поръча. — И въпреки това момичето не мърдаше.

— Тогава какво има?

— Просто… Сю от кухнята ми каза, че сте баба на… Каза, че вашият внук е… Че е Маркъс Маккорт, а аз съм негова изключителна фенка. Умирам за инспектор Адамс. Знам почти наизуст всяка от историите.

Маркъс. Стаената като мушица тревога запърха в гърдите ми с крилца, както се случва всеки път, щом някой спомене неговото име.

— Много ми е приятно да го чуя — усмихнах се аз. — Внукът ми също ще се радва.

— Страшно съжалявам за съпругата му.

Кимнах безмълвно.

Тя се поколеба и поде въпроса, който знаех, че ще последва: предстои ли нова история за инспектор Адамс? Ще излезе ли скоро нова книга? Винаги се изненадвам, когато доброто възпитание или скромността победят любопитството.

— Е… Много ми беше приятно, че се запознахме — завърши момичето. — По-добре да се връщам на работа, че Сю ще побеснее. — Понечи да си тръгне, но в последния миг се спря. — Нали ще му кажете? Нека да знае, че има хора, за които книгите му значат много.

Обещах й, макар да нямам представа кога ще имам подобна възможност. Като повечето хора от своето поколение, той пътува много. Но за разлика от връстниците си търси не приключение, а да разсее мрачните си мисли. Изчезна обгърнат в облака на своята скръб и дори не мога да предположа къде се намира. Имах вест от него преди няколко месеца. Получих картичка с образа на Статуята на Свободата с клеймо от Калифорния и дата от миналата година. Беше написано само: „Честит рожден ден. М.“

Не, не беше толкова просто. Не беше само скръбта. Беше го подгонило и чувството на вина. Нелепа вина за смъртта на Ребека. Обвинява себе си, убеден е, че ако не беше я оставил, нещата щяха да се стекат по друг начин. Много се тревожа за него. Добре разбирам особената вина, която измъчва оцелелия от някоя трагедия.

През витрината виждах как Рут прекосява улицата. Спря се да говори със свещеника и съпругата му и все още не бе стигнала дори до аптеката. С голямо усилие се примъкнах до ръба на стола си, нанизах чантата на ръката си и стиснах дръжката на бастунчето. С разтреперани крака се изправих. Имах да свърша нещо важно.