Кейт Мортън - Изплъзване от времето

Спряхме да си починем за малко на пейката под стогодишния бряст, чийто гигантски ствол се издигате на ъгъла на „Чърч“ и Хай Стрийт. Все още мразовитото слънце проблясваше между голите клони и топлеше гърба ми. Странно е усещането в тези слънчеви дни в края на зимата, когато може да ти е едновременно горещо и студено.

В младостта ми по същите улици се движеха карети и файтони, а след войната и автомобили — остин и тинлизи. Шофьорите бяха с големи изпъкнали очила и час по час натискаха клаксоните. Пътищата бяха прашни, изровени и покрити с конски изпражнения. Възрастни жени бутаха детски колички с колела със спици, а малки момчета с празни погледи продаваха вестници от кутиите си.

Там, където сега е бензиностанцията, бе мястото за продавача на сол. Вира Пип — суховата жилава жена с платнена шапка и неизменно увиснала на устните глинена лула. Обикновено се криех зад полата на мама и с широко отворени очи наблюдавах как госпожа Пип забива куката си в тежките буци сол, натрупани в ръчната й количка, придърпва ги, след което ги реже и дялка на по-малки парчета. Нейният образ с лъскавата кука и глинената лула присъстваше в много от кошмарите ми.

На отсрещната страна на улицата се намираше заложната къща — с три издайнически медни топки отпред — такива можеше да се видят във всеки град на Англия в началото на века. Всеки понеделник отивахме с мама да заложим официалните си дрехи срещу няколко шилинга. В петък, когато парите от поръчките за кърпене пристигаха, тя ме пращаше да прибера дрехите, с които отивахме на черква в неделя.

Най-любим ми бе магазинът за хранителни продукти. На негово място сега има копирен център, но в детството ми го държаха висок слаб мъж със силен акцент и рунтави вежди и съпругата му — закръглена жена, готова да изпълни всевъзможни желания на клиентите. Дори по време на войната господин Георгиас успяваше да ти намери някой и друг пакет чай на добра цена. За моите детски очи това бе царството на чудесата. Обичах да стоя със залепен за витрината нос и изпивах с очи шарените кутии на малцовия прах „Хорликс“ и джинджифиловите бисквити на „Хънтли и Палмър“. Такива лакомства никога не влизаха в нашия дом. На широките гладки плотове се мъдреха буци жълто масло и сирене, кутии с пресни яйца, понякога още топли, сух грах, който мереха на медния кантар. Понякога в добрите дни мама носеше съд от вкъщи и господин Георгиас го напълваше с тъмен петмез…

Рут потупа опакото на ръката ми и ме покани да стана от пейката. Поехме вече по Хай Стрийт към поизбелялата тента на бели и червени райета пред „При Маги“. Поръчахме си обичайните две чаши английски чай и суха кифла, която щяхме да си разделим, и се настанихме на масичка до витрината.

Момичето, което ни донесе поръчката, бе ново — очевидно бе ново и в сервирането, съдейки по несръчния начин, по който стискаше чинийките с чашите чай, а чинийката с кифлата крепеше върху треперещата си китка.

Рут я погледна неодобрително и повдигна вежди, когато забеляза неизбежните локви от ароматната течност под чашите. Замълча милостиво, но остана със стиснати устни. Извади само хартиени кърпички, които подложи, за да попие чая.

Отпивахме както обикновено в мълчание, докато в един момент дъщеря ми не побутна чинията с кифлата към мен.

— Изяж и моята половина. Виждаш ми се много отслабнала.

Мислех си да й напомня съвета на госпожа Симпсън, че една жена никога не би могла да бъде достатъчно богата или достатъчно слаба. Рут обаче не можеше да се похвали с голямо чувство за хумор, което напоследък съвсем изчезна.

Аз наистина съм слаба. Апетитът ме напусна. Не става дума за това, че не съм гладна, а просто загубих вкус към храната. Когато вкусовите рецептори изсъхнат, изчезва и желанието за храна. На младини полагах напразни усилия да следвам модата, наложена от Коко Шанел — слаби ръце, малки гърди, бледо лице, — а ето сега в най-неподходящия момент това ми се случи. Изобщо не се самозалъгвам, но така ми се пада, както и на самата Коко Шанел.

Рут прокара салфетката по устните си, за да отстрани невидима троха, изкашля се леко, прегъна салфетката на две, сетне още на две и най-сетне я подпъхна под ножа си.

— Ще отскоча до аптеката. Нали нямаш нищо против?

— До аптеката ли? — попитах аз. — Защо? Проблем ли има? — Тя е над шейсет, майка на възрастен мъж, но въпреки това сърцето ми се обърна.

— Не, няма — отговори Рут. — Имам нужда от леко приспивателно.

Кимнах, и двете знаехме защо сънят бяга от очите й. Една споделена тъга стоеше между нас и ни свързваше по безмълвен начин. Не говорехме за нея. За него — също.