Кейт Мортън - Изплъзване от времето

— Да, госпожо Таунсенд.

— Като приключиш, може да направиш за всички нас голяма кана с горещо какао.

Кати затътри крака обратно към кухнята и едва не се сблъска с Алфред, който в този момент слизаше енергично по стълбите, преливащ от жизнерадост.

— Ей, Кати! Едва не те съборих! — възкликна той и се извърна да й направи път. На лицето му изгря широка усмивка, като на малко дете. — Добър вечер, дами!

— Е, Алфред? — свали госпожа Таунсенд очилата си.

— Е, госпожо Таунсенд? — ококори той очи.

— Хайде, не ни дръж в напрежение — щракна тя с пръсти.

Седнах на мястото си до масата и изхлузих обувките, за да дам отдих на пръстите на краката си. Алфред бе около двайсетгодишен — висок, с хубави ръце и топъл глас и не бе работил другаде, освен при лорд и лейди Ашбъри. Бях убедена, че госпожа Таунсенд има особена слабост към него, макар никога да не го показваше, а и аз не смеех да попитам направо.

— Напрежение ли? — повдигна младежът вежди. — Не зная какво имате предвид, госпожо Таунсенд.

— Не знаеш, как ли пък не! — поклати тя глава. — Как мина? Казаха ли нещо, което би могло да ме интересува?

— Вижте, госпожо Таунсенд — започна Алфред, — не бива да казвам нищо, докато не дойде господин Хамилтън. Няма да е редно, нали?

— Слушай, момчето ми, питам само дали гостите на лорд и лейди Ашбъри харесаха храната. Не вярвам господин Хамилтън да има нещо против.

— Ами не знам — намигна ми Алфред и усетих как лицето ми пламва. — Във всеки случай забелязах, че лорд Пънсънби си сипа два пъти от вашите картофи.

Жената вдигна възлестите си пръсти, за да прикрие доволната усмивка, изгряла на лицето й, и промърмори тихичко:

— Госпожа Дейвис спомена веднъж пред мен, че лордът много харесвал картофи соте.

— Да ги харесва ли? Останалите едва се доредиха да си сипят.

— Алфред — укорително повиши глас госпожа Таунсенд, но очите й блестяха, — какви ги говориш? Ако господин Хамилтън те чуе…

— Ако господин Хамилтън чуе какво? — обади се от прага Нанси, която току-що бе слязла. Отправи се към стола си и едва седнала, започна да маха фибите от бонето си.

— Тъкмо разказвах колко много харесаха гостите вечерята — обясни Алфред.

— Никога не съм виждала да се връщат толкова празни чинии — възкликна на свой ред Нанси. — Грейс ще го потвърди. — Кимнах и тя продължи: — Ще видим какво ще каже господин Хамилтън, но според мен надминахте себе си, госпожо Таунсенд.

Госпожа Таунсенд приглади блузата върху едрата си гръд.

— Е — самодоволно измънка тя, — всеки от нас имаше свой принос. — Подрънкване на порцелан откъм вратата привлече вниманието ни. Кати се опитваше да вземе завоя и да влезе при нас, но при всяка крачка чашите се изплискваха и в чинийките вече имаше по една малка локва.

— Ох, Кати! — въздъхна Нанси, когато подносът се стовари на масата. — Всичко изля. Вижте, госпожо Таунсенд.

Възрастната жена вдигна драматично очи към тавана.

— Вече започвам да си мисля, че само си губя времето с това момиче.

— Толкова се старая, госпожо — промънка Кати. — Наистина много се старая. Не исках да…

— Какво не искаше, Кати? — обади се зад гърба й господин Хамилтън. — Какво направи пък сега?

— Нищо, господине. Само исках да донеса какаото.

— Вече го донесе, глупаво момиче — обади се госпожа Таунсенд. — А сега върви да довършиш чиниите. Побързай, че водата ще изстине.

Докато момичето изчезваше към коридора, госпожа Таунсенд поклати глава и обръщайки лице към господин Хамилтън, попита с грейнали очи:

— Отидоха ли си вече, господине?

— Да. Току-що изпратих до колата и последните гости — лейди и лорд Денис.

— А семейството?

— Дамите отидоха да си легнат. Негово благородие, майорът и господин Фредерик допиват шерито си в дневната и също скоро ще се оттеглят. — Господин Хамилтън опря длани в облегалката на стола си, жест, който означаваше, че ще направи важно съобщение. Чакахме мълчаливо.

— Всички вие имате право да се гордеете днес — рече той, след като се покашля, за да прочисти гърлото си. Вечерята мина при изключителен успех, господарят и съпругата му са много доволни. — Той се усмихна. — В знак на благодарност за добре свършената работа лорд Ашбъри бе любезен да разреши да отворим бутилка шампанско и да се почерпим.

Последваха развълнувани аплодисменти. Господин Хамилтън отиде в килера, за да донесе виното, а Нанси стана да вземе чаши. Много се надявах и аз да получа чаша. Всичко това бе съвсем ново за мен: двете с мама нямахме много поводи за празнуване.