Кейт Мортън - Изплъзване от времето

Когато посегна да налее от виното и в последната чаша, господин Хамилтън ме погледна над очилата, кацнали на дългия му нос.

— Да — въздъхна той, — мисля, че и ти, малка Грейс, можеш да получиш един пръст вино тази вечер. Господарят не прави често такива жестове.

С благодарност поех чашата, докато господин Хамилтън вдигна високо своята.

— Тост — обяви той. — За всички, които обитават този дом и служат в него. — Нека живеем дълго и достойно.

Чукнахме чашите една в друга и аз се облегнах назад, за да отпия. Изпитах огромно удоволствие от лекото пощипване на мехурчета. След това през целия си дълъг живот, когато пиех шампанско, в съзнанието ми изплуваше тази вечер в трапезарията за прислугата в „Ривъртън“. Особено приповдигнато чувство обзема човек, когато участва в споделен успех. А искрящата оценка на лорд Ашбъри заля с топло чувство всички ни, стопли лицата и сърцата ни. Алфред ми се усмихна над ръба на чашата си и аз отговорих срамежливо на усмивката му. Заслушах се в разказите на останалите за събитията от вечерта: диамантите на лейди Денис, модерните възгледи на лорд Харкорт за брака, увлечението на лорд Пънсънби по картофите соте.

Пронизително иззвъняване ме извади от мислите ми. Всички около масата млъкнаха. Спогледахме се. Господин Хамилтън скочи.

— Това е телефонът — рече той и с бързи стъпки напусна трапезарията.

Лорд Ашбъри имаше в дома си един от първите телефони в Англия — факт, с който всички ние, които работехме тук, бяхме извънредно горди. Приемателната кутия бе закачена в коридора, водещ до килера на господин Хат Милтън, за да може той в случаи като този да вдига слушалката и да свързва хората на горния етаж. Въпреки че системата бе добре организирана, такива случаи се брояха на пръсти, тъй като малцина от приятелите на лорд и лейди Ашбъри имаха телефони в домовете си. Все пак на това нововъведение се гледаше с почти религиозно страхопочитание и винаги намирахме повод да покажем на допълнително наетите помощници в къщата този свят предмет, за да изтъкнем превъзходството на домакинството на „Ривъртън“.

Нямаше нищо изненадващо в това, че иззвъняването тази вечер ни накара да подскочим. Часът бе напреднал и първоначалната изненада прерасна в лошо предчувствие. Напрегнато се вслушвахме, затаили дъх.

— Ало? — стигна до нас гласът на господин Хамилтън. — Ало!

Кати влезе при нас.

— Чух някакъв особен шум — съобщи тя. — Охоо! Шампанско…

— Шшшт — посрещна я общ отговор.

Кати седна и мигом захапа нащърбените си, побелели от водата нокти.

— Да, домът на лорд Ашбъри — чухме гласът на господин Хамилтън. — Майор Хартфорд ли? Да, тук е, на посещение при родителите си. Да, сър, веднага. За кого да предам? Един момент, капитан Браун. Ще ви свържа.

Госпожа Таунсенд прошепна високо:

— Някой търси майора.

Всички продължихме да мълчим. От мястото си виждах профила на господин Хамилтън през отворената врата: стори ми се някак скован и прекалено сериозен.

— Здравейте, сър — рече той във фунията на приемника, — много съжалявам, че прекъсвам вечерта ви, но търсят майора на телефона. Обажда се капитан Браун от Лондон, сър.

Господин Хамилтън замълча, но остана така миг-два, докато се увери, че обаждането е прието и линията не е прекъснала. Видях как пръстите му стиснаха по-силно слушалката. Тялото му се стегна и дишането му се учести.

Закачи слушалката предпазливо и опъна пешовете на сакото си. С бавни стъпки се върна на мястото си начело на масата, но остана прав, стиснал здраво облегалката на стола. Обиколи бавно с поглед лицата на всички ни.

— Най-лошите ни страхове се сбъднаха — рече той мрачно. — От единайсет часа тази вечер Великобритания вече е във война. Бог да ни пази!

Плача. За първи път след всичките тези години заплаквам за тях. Горещи сълзи се стичат по набраздените ми страни, изсъхват и оставят хладни солени следи по кожата ми.

Силвия е до мен отново. Донася ми кърпичка и попива влагата. За нея тези сълзи са просто признак на проблем в отводнителната ми система. Поредното неизбежно неудобство на напредналата възраст.

Тя няма как да знае, че плача за това колко са се променили времената. Че когато препрочитам любими книги, някъде дълбоко в душата си се надявам краят да е различен от този, който познавам, надявам се войната да не беше избухнала. Че този път незнайно как ще ни отмине.

Списание „Мистери Мейкър Трейд“

зимен брой, 1998 г.

„НОВИНИТЕ НАКРАТКО: