Кейт Мортън - Изплъзване от времето

За да запълни неловкото мълчание, Рут се разбърза.

— Стой тук, докато се върна. Включили са отоплението. — Тя взе чантата и палтото си и се изправи. Погледна ме сериозно и попита: — Няма да тръгнеш нанякъде, нали?

Кимнах и тя се отправи навън. Рут не можеше да се освободи от притеснението, че остана ли сама, на всяка цена ще изчезна. Накъде ли си мислеше, че съм готова да потегля?

Проследих през витрината как се загуби между минувачите. Толкова много и толкова различни. Ами облеклото им? Какво ли би казала госпожа Таунсенд, ако ги видеше?

Розовобузесто дете мина наблизо, облечено като шарен балон, повлякло след себе си загрижения си родител. Детето — тя или той, не ставаше ясно — ме изгледа с кръглите си очи и отмина. Очевидно не бе обременено от родителско наставление, че е добре да се усмихва на възрастните. Далечен спомен изникна в съзнанието ми. Тътрех крака, повлечена от майка ми по същата улица. На това място някога имаше не кафене, а месарница. От вътрешната страна на витрината на куки висяха парчета месо, други бяха изложени на мраморен плот. Господин Хобинс, касапинът, ми махна и си спомням, че помолих мама да спрем, за да си купим парче шунка, което да сложим в супата.

Поспрях за малко и си представих как супата — шунка, праз и картофи — къкри на печката и изпълва тясната кухня със солена пара. Образът бе толкова жив, че усетих в ноздрите си приятния аромат.

Само дето майка ми не искаше да спре. Дори не забави крачка. Докато обувките й чаткаха нататък по каменната настилка, бях обзета от пакостливото желание да я изплаша, да я накажа за това, че сме бедни, и да си помисли, че съм се загубила.

Не мърдах от мястото си, убедена, че много скоро тя ще разбере, че ме няма. Може би — не беше сигурно, — но може би от облекчение, че не съм изчезнала, щеше да реши да купи малко шунка.

Най-неочаквано нещо ме грабна и ме повлече в посоката, от която идвахме. Минаха няколко мига, преди да осъзная какво всъщност се случва и че копчето ми палтото ми се е заплело в пазарската мрежа на добре облечена жена, която мина покрай мен. Добре помня, че протегнах ръка да я потупам по едрото бедро, за да й дам знак да спре, но необяснимо неудобство ме накара да я отдръпна. Наместо това подтичвах по улицата, отчаяна в своята безпомощност. След няколко крачки жената прекоси улицата и аз вече се разплаках. С всяка измината стъпка се отдалечавах от майка ми и се изплаших, че наистина няма да я видя никога вече. Зависеше изцяло от непознатата до мен с хубавите дрехи.

Изведнъж на отсрещния тротоар сред минувачите забелязах майка ми. Какво облекчение! Исках да я повикам, но така хълцах, че не можех да си поема дъх. Замахах ръце, сълзите обливаха страните ми.

Тогава мама се обърна и ме забеляза. Лицето й се вцепени, тя притисна тънката си ръка до гърдите и само след миг вече беше до мен. Другата жена, която очевидно до този момент не бе забелязала, че ме влачи, разбра, че нещо става. Извърна се и ни видя: майка ми с избелялата пола и обляното й в сълзи хлапе. Подръпна мрежата си и ужасена понечи да я притисне до гърдите си.

— Махайте се! Махайте се, че ще повикам полиция!

Няколко души вече приближаваха към нас, усетили, че назрява разправия. Майка ми се извини на жената, която я гледаше все едно е видяла плъх в килера. Мама се опита да обясни какво се е случило, но обзета от паника, непознатата продължаваше да тегли мрежата си с покупки. Закачена за мрежата й, нямах избор, освен да я следвам плътно, което пък я караше да пищи още по-силно. Най-сетне се появи полицай и поиска да знае за какво е цялата тази шумотевица.

— Опитва се да открадне покупките ми — посочи ме жената с треперещ пръст.

— Така ли е? — попита полицаят.

Сигурна бях, че всеки миг ще ме арестуват, и от страх дума не можех да отроня. Успях само да кимна отрицателно.

Мама обясни какво се е случило с копчето ми и мрежата и полицаят вдигна въпросителен поглед към пострадалата, но тя очевидно не ми повярва. Най-сетне се сетиха да погледнат към мрежата и видяха, че копчето ми наистина се е закачило. Мъжът нареди на мама да ме освободи.

Тя свърши това и му благодари, отново се извини на жената и най-сетне обърна лице към мен. Чаках да видя дали ще се разсмее, или ще заплаче. В крайна сметка тя направи и двете, но не веднага. Сграбчи само кафявото ми палто и ме поведе настрани от вече разпръскващата се тълпа. Спря се едва когато се озовахме на Рейлуей Стрийт. В този момент влакът за Лондон пристигаше на гарата и едва чух онова, което тя процеди: