Кейт Мортън - Изплъзване от времето

Седях на спирката и въртях пакета между пръстите си в радостно предчувствие за възможностите, които устройството би ми дало. Щом се прибера, ще започна.

Рут ми помаха от отсрещната страна на улицата и тръгна по пешеходната пътека, като прибираше пликчето от аптеката в чантата си.

— Мамо, какво правиш навън в този студ? — започна да мърмори тя, щом наближи и взе да се оглежда. — Хората ще решат, че съм те накарала да ме чакаш тук. — Помогна ми да стана и ме поведе надолу по улицата към колата си. Пристъпвах до чаткащите токчета на дъщеря ми.

По пътя обратно към „Хийтвю“ гледах как една след друга пред очите ми отминават улиците, застроени със съвършено еднакви ниски сгради от сив камък. В една от тях малко по-нататък, сгушена между две свои близначки, бе къщата, в която се бях родила. Хвърлих поглед към Рут, но и да ме бе забелязала, с нищо не го показа. А и защо ли да го прави, минавахме от тук всяка неделя.

Продължихме по тесния път и постепенно напуснахме селото. Както обикновено, затаих дъх — съвсем за кратко.

Веднага след Бридж Роуд следваше завой и пред нас се откриваше входът на „Ривъртън“. Високи почти колкото стълб на улично осветление, двете красиви крила на портата от ковано желязо представляваха сложна бродерия от преплетени ивици и зад тях започваше шушнещият тунел от сплетени клони на вековните дървета. Сега някой бе боядисал портата в бяло и вече не се виждаше искрящото сребристо. Между плетениците от ковано желязо висеше табела с надпис:

„Ривъртън“. Отворено за посещения от март до октомври.

От 10,00 — 16,00.

Вход за възрастни 4 паунда, за деца 2 паунда.

Работата с касетофона изискваше малко предварителни упражнения. Добре че Силвия бе винаги наблизо. Показа ми как да държа микрофона пред устата си и докато тя придържаше ръката ми, произнесох първото, което ми хрумна в момента:

— Ало… Здравейте. Говори Грейс Брадли… Проба. Едно. Две. Три.

Силвия дръпна уокмена и се усмихна развеселено.

— Много професионално. — Натисна едно копче и се чу шум от превъртане на лентата. — Ще върна сега назад, за да чуем какво се е получило.

Чу се леко прещракване, тя натисна бутона „плей“ и двете зачакахме.

Разнесе се гласът на старостта: немощен, изтънял, почти невидим. Тънка лента, така излиняла, че са останали само няколко накъсани нишки. Някакви бледи следи от мен, от истинския ми глас, този, който чувах в главата си насън.

— Страхотно — рече Силвия. — Оставям те с него. Ако искаш да дойда, само дай знак.

Тя се обърна да си върви и внезапно се разтревожих.

— Силвия…

— Какво, миличка?

— Какво да говоря?

— Ами… не знам — засмя се тя. — Представи си, че той седи тук до теб, и му разкажи онова, което мислиш.

Точно това направих, Маркъс. Помислих си, че си се изтегнал в краката ми, както обичаше да го правиш като малък, и започнах да говоря. Разказах ти някои неща, които върших напоследък, за филма и за Урсула. Гледах да не засягам темата за майка ти, като само споменах, че много се е затъжила за теб. Копнее да те види.

Исках да ти разкажа за спомените си, не за всички, естествено. Имам цел, но тя не е да те отегчавам с истории за моето минало. По-скоро да ти разкажа за странното усещане, че те стават все по-реални от действителния ми живот. Това се случва без никакво предупреждение и с огромна изненада установявам, когато отворя очи и осъзная, че се намирам в 1999 година. Странно е как естеството на времето се променя и започвам да се чувствам у дома си по-скоро в миналото, докато съм като случаен посетител в това странно нещо, което сме приели да наричаме „настояще“.

Странно е и усещането да седиш сам в стаята си и да говориш пред малка черна кутия. В началото шепнех, за да не чуят останалите обитатели. Боях се, че гласът ми и тайните ми ще се понесат по коридора и ще стигнат чак до помещението за закуска, все едно самотна корабна сирена в чуждо пристанище. Когато главната сестра се появи с лекарствата ми, изненадата, която прочетох на лицето й, ме успокои.

Сега вече тя излезе. Оставих хапчетата на перваза до мен. Ще ги взема по-късно, защото искам сега съзнанието ми да е бистро.

Наблюдавам как слънцето залязва над пустото поле. Харесва ми да проследявам как се спуска безмълвно зад дърветата в края на хоризонта. Днес за миг затворих очи и пропуснах прощалните отблясъци. Когато отново ги отворих, този върховен миг бе отминал и трептящият полукръг бе потънал, а небето ми се стори като ограбено — ясно, студено, прорязано само от леденобели ивици. Опустялото поле изтръпна от настъпилия сумрак и само в далечината влакова композиция пълзеше в мъгливата долина. Електрическите спирачки изскърцаха, когато локомотивът зави към селото. Часовникът на стената показваше шест часа. Това бе влакът, с който се прибираха хората, работещи в Челмсфорд, Брентфорд и дори в Лондон.