Кейт Мортън - Изплъзване от времето

Джемайма страдаше искрено — видимо по-пълна и по-безцветна от предишната година. Тя обаче имаше едно предимство — не само бе омъжена, но и бе омъжени за герой. Когато писмата на майора пристигаха и господин Хамилтън ги внасяше тържествено на излъскания сребърен поднос, Джемайма тутакси ставаше център на вниманието. Посягаше към плика с елегантно кимване, замираше за миг със сведени клепачи, въздъхваше тежко — олицетворение на изстрадано търпение — и едва тогава разрязваше плика с ценното съдържание. Писмото биваше прочетено тържествено на затаилата дъх аудитория.

В това време на горния етаж времето течеше едва-едва за Хана и Емелин. Бяха вече втора седмица в „Ривъртън“, лошото време ги принуждаваше да стоят затворени и тъй като нямаха и уроци (госпожица Принс бе ангажирана със задачи, свързани с войната), чудеха се с какво да запълнят часовете. Изредиха всички игри, за които се сетиха: на конец, на дама, на „Златотърсач“ (доколкото успях да разбера, задачата бе да направиш драскотина в ръката на другия, докато не се покаже кръв или не ти омръзне); помагаха в кухнята на госпожа Таунсенд с печенето на коледните сладкиши, но много бързо бяха изпратени горе, тъй като преядоха със сурово тесто; успяха да изнудят нани Браун да им отключи склада със стари играчки на тавана и се ровиха дълго в прашасалите си съкровища отпреди години. Истината е, че копнееха да подновят Играта. (На няколко пъти заварвах Хана при китайската кутия да чете и препрочита старите им приключения, когато си мислеше, че никой не я вижда.) За това обаче им бе нужен Дейвид, а той щеше да се прибере от Итън следващата седмица.

Един следобед в края на ноември, докато бях в дрешника за резервното бельо, за да взема покривки за коледното тържество, вътре връхлетя Емелин. Спря се за миг, огледа се и тръгна към топлата ниша. Отвори вратата и на пода се очерта кръг от меката светлина на свещи.

— Аха! Знаех си, че ще те намеря тук.

Протегна ръце и се оказа, че стиска две бели захарни мишки.

— От госпожа Таунсенд.

Отвътре се показа дълга ръка и грабна едната мишка.

— Скучно ми е — сподели Емелин, докато близваше от лакомството си. — Ти какво правиш?

— Чета — долетя отвътре.

— Какво четеш?

Мълчание.

Емелин надникна в нишата и сбърчи нос.

— „Войната на световете“. Пак ли?

Никакъв отговор.

Емелин дълго облизва захарното мишле, оглежда го няколко пъти от всички страни и след като махна закачил се за ухото й конец, който очевидно я гъделичкаше, най-неочаквано рече:

— Може да отидем на Марс, когато Дейвид се появи.

Мълчание.

— Ще има марсианци — и добри, и лоши, както и неподозирани опасности.

Като всяко по-малко дете в семейството, Емелин бе превърнала в смисъл на своя живот задачата да се мъчи да участва в предпочитанията на брат си и сестра си. Нямаше нужда да поглежда отново вътре, за да разбере, че този път е успяла.

— Ще го обсъдим на съвета — дойде отговорът.

Емелин изписка възторжено и вдигна крак, за да влезе в скривалището.

— Но ще кажем на Дейвид, че аз съм дала предложението, нали?

— Внимавай за свещта.

— Може да оцветя картата с червено наместо зелена. Наистина ли на Марс дърветата са червени?

— Естествено. Водата — също, и почвата, и каналите, и кратерите.

— Кратери ли?

— Огромни, дълбоки тъмни дупки, където марсианците държат децата си.

Показа се ръка, която притвори вратата.

— Нещо като кладенец, нали? — попита Емелин.

— Само че много по-дълбок. И по-тъмен.

— Защо крият там децата си?

— За да не се вижда какви отвратителни експерименти правят с тях.

— Например? — развълнувано попита Емелин.

— Ще разбереш — отговори Хана. — Когато Дейвид дойде.

Както обикновено, животът на прислугата долу бе своеобразно отражение на живота горе.

Една вечер, когато семейството вече беше по леглата, ние седяхме в нашата обща стая, наобиколили гаснещия огън в камината. Господин Хамилтън и госпожа Таунсенд заемаха двете крайни места, а Кати, Нанси и аз се бяхме сгушили и плетяхме неизменните шалове на светлината на пламъците. Студеният вятър навън блъскаше стъклата и всеки пък, когато успееше да се промъкне през пролуките под вратите, бурканите със сушени треви и плодове на госпожа Таунсенд на полиците леко звънтяха.

По едно време господин Хамилтън поклати глава и остави настрани броя на „Таймс“, който четеше. Свали очилата си и разтри очи.

— Още лоши новини ли? — попита госпожа Таунсенд, зачетена в този момент в лист с празничното меню.