Кейт Мортън - Изплъзване от времето

Местата бяха двайсет и Нанси обявяваше на глас всеки пореден прибор, който поставяше: лъжица за супа, нож и вилица за риба, два ножа, две големи вилици, четири кристални чаши с различна височина. Господин Хамилтън вървеше след нас със сантиметър и мека кърпа, за да се увери, че сме спазили необходимото разстояние и че вижда разкривеното отражение на лицето си във всеки предмет. В средата на масата по цялото продължение на ленената покривка поставихме дълги стебла бръшлян, а кристалните купи с плодове обкръжихме с червени рози. Украсата ми достави голямо удоволствие. Не само бе красиво, но и съвпадаше с моите представи за красиво. Сервизът беше сватбен подарък на нейно благородие не от кого да е, а от семейство Чърчил.

Поставихме картичките с имена, изписани с красивия почерк на лейди Вайълет съгласно старателно изработения от нея план на разположение на гостите около масата. Все пак, отбеляза Нанси, не бива да се придава прекалено голямо значение на това кой до кого ще седи. Смяташе се, че успехът на една вечеря зависи до голяма степен от тази подредба. Очевидно репутацията на лейди Вайълет на „съвършена“ домакиня, а не на просто „добра“ се дължеше на първо място на таланта й да покани точно когото трябва, след което да го сложи да седи до подходящ човек, като предвидливо разпръсква остроумните и забавните гости между скучните, но важни персони.

Със съжаление научих, че нямам право да присъствам на семейната вечеря в средата на лятото на 1914-а, защото почистването на трапезарията и подготовката на масата бяха наистина привилегия, но на сервирането се гледаше като на най-висока чест, която не се полагаше на скромното ми положение. Този път, за огромно разочарование на Нанси, дори на нея бе отказано това удоволствие, тъй като се знаело, че лорд Пънсънби не обичал жени да сервират. Нанси получи някакво утешение от страна на господин Хамилтън, който съобщи, че тя, макар и скрита в съседния на трапезарията алков, ще участва, като поема чиниите, които той и Алфред ще вдигат от масата, и ще ги оставя на плота на вътрешния асансьор. Така Нанси щеше да има поне частичен достъп до разговорите около масата. Щеше да знае какво се е казало, но не и точно от кого.

Моята задача бе да стоя долу до изхода на асансьора за храна. Естествено, подчиних се, независимо от шеговитите подмятания на Алфред, че така ми се пада. Той винаги бе добронамерен и останалите прислужници знаеха кога да се смеят, но аз нямах опит с подобни приятелски закачки и предпочитах да си мълча. Всеки път, когато вниманието се насочеше към мен, неволно се свивах.

С изумление следях как едно след друго се сменяха блюдата: супа от телешка глава, риба, момици, пъдпъдъци, аспержи, картофи, сладкиш с кайсии, желирано мляко, които не след дълго биваха заменяни с мръсни чинии и празни плата.

Докато горе гостите в трапезарията редуваха светските разговори с вкусната храна, долу в кухнята госпожа Таунсенд сновеше напред-назад сред димящите съдове и подсвиркваше като лъснатите локомотиви, които съвсем наскоро минаваха близо до селото. Широките й поли свистяха забързано между огромната кухненска маса и останалите плотове, сетне към печката, където подклаждаше огъня и с престорена скромност пляскаше възхитено при вида на златистата коричка на пайовете си. Единственият човек, който, изглежда, не можеше да бъде заразен от царящото в къщата вълнение, бе клетата Кати, от чието лице не слизаше вечно скръбното й изражение. В първата част от вечерта тя обели несметни количества картофи, а през втората изми безброй много тенджери и тигани. Най-сетне, когато каните с кафе, купички със сметана и захарниците бяха изпратени горе, госпожа Таунсенд развърза престилката си — знак за нас, помощниците й, че работата е приключена. Закачи престилката на една кука, прибра изскочилите кичури посивяла коса в забележителния кок на темето си.

— Кати! — провикна се тя, докато избърсваше разгорещено чело. — Кати? — Тя поклати загрижено глава. — Това момиче винаги е наблизо и в същото време е неоткриваемо. — Залитайки, стигна масата за прислугата, стовари се на стола си и въздъхна.

— Да, госпожо Таунсенд — обади се младата жена и се показа на прага.

— Ох, Кати, какво правиш, момиче? — смръщи вежди жената и посочи пода на прага.

— Нищо, госпожо Таунсенд.

— Ама вярно нищо не правиш. Цялата си във вода. Излез от тук и намери кърпа да обършеш тази вода. Господин Хамилтън ще ти извие врата, ако види какви следи оставяш.