Кейт Мортън - Изплъзване от времето

— Не точно — отвърна Нанси. — Записах се за доброволни дежурства на гарата. Миналата седмица, когато бях в селото за поръчки, видях обявата. Господарката каза, че се радва, че всеки в къщата й иска да помогне с нещо — обърна се тя към господин Хамилтън.

— Така е — въздъхна икономът. — Стига всеки от вас да си върши работата и тук. — Той свали очилата си и разтри мястото на носа, където бяха стояли до този момент. Сетне ги сложи отново и ме погледна строго. — За теб ми е жал, момиче. Много отговорности ще се стоварят на младите ти рамене, когато Алфред замине, а и Нанси ще работи на две места. Няма откъде да намеря друг човек, за да ти помага. Поне не в този момент. Ще се наложи да вършиш много работа горе, докато всичко отново си дойде на мястото. Разбираш ли ме?

— Да, господин Хамилтън — кимнах аз тържествено. Започна да ми става ясно и защо Нанси отделяше толкова много време напоследък за обучението ми. Оказва се, че ме е подготвяла да я заместя, за да получи по-лесно разрешение да работи и навън.

Икономът поклати замислено глава и разтри слепоочията си.

— Ще трябва да прислужваш на масата при хранене, ще имаш задължения в дневната, при следобедния чай. А и ще се наложи да помагаш на младите дами, на госпожиците Хана и Емелин да се обличат, докато са тук…

Продължи да изброява какво ме очаква, но вече не слушах. Бях твърде развълнувана от перспективата да прекарвам известно време със сестрите Хартфорд. След неочакваната ни среща с Хана в селото моят интерес към момичетата, особено към Хана, бе станал още по-голям. За съзнанието ми, захранено с евтини булевардни романи и криминални истории, тя бе истинска героиня — красива, умна и смела.

Макар по онова време да не мислех, естествено, с подобни понятия, давам си сметка за истинския смисъл на думата „привличане“. Бяхме две момичета на сравнително еднаква възраст, живеехме под един и същи покрив в една и съща държава, а в нейно лице виждах човек с възможности, които аз никога нямаше да имам.

Първото дежурство на Нанси на гарата бе определено за следващия петък и времето, в което трябваше да ми разкаже какви ще са допълнителните ми ангажименти, беше наистина малко. Нощи наред се будех от рязко сритване в глезена или смушкване в ребрата, последвани от инструкции, за които се бе сетила, а се боеше, че ще забрави до сутринта.

Почти цялата нощ преди петък лежах будна. Сънят упорито бягаше от очите ми. В пет часа, когато бодро стъпих с босите си крака на ледените дъски на пода, запалих свещта и започнах да се обличам, стомахът ми вече бе свит на топка.

Направо летях, докато вършех обичайните си задължения, след което се върнах в стаята на прислугата и зачаках. Седях до масата, прекалено нервна, за да плета, и слушах как часовникът отброява минутите.

В девет и половина господин Хамилтън погледна ръчния си часовник, след това този на стената и ми напомни, че вече е време да отида да прибера подносите със закуските и да помогна на младите дами да се облекат. Щях да се пръсна от нетърпение.

Стаите им бяха на горния етаж, непосредствено до детската. Почуках веднъж, бързо и тихо — просто формалност, беше ми казала Нанси, — след което отворих вратата на стаята на Хана. За първи път влизах в стаята на Шекспир. Нанси толкова се страхуваше да не изпусне от контрол всичко, че настоя, преди да тръгне за гарата, да разнесе закуските по стаите.

Вътре ми се видя мрачно, дължеше се вероятно на избелелите тапети и тежките мебели — леглото, нощното шкафче и тоалетката; всичко бе в цвят махагон и с дърворезба, а яркочервеният килим покриваше пода от стена до стена. Над леглото висяха три картини, благодарение на които и стаята носеше името си. Както Нанси ми обясни, жените, нарисувани на тях, бяха героини от пиесите на най-великия английски драматург. Тъй като никоя от тях не ми се видя много героична, приех думите й на доверие. Първата бе паднала на колене и във високо вдигната над главата й ръка се виждаше стъкленица с някаква течност. Втората седеше на стол, а малко встрани от нея се виждаха двама мъже — единият цветнокож, а другият бял. Третата героиня бе млада жена, легнала по гръб в някакъв поток и дългата й коса, обкичена с диви цветя, се стелеше на повърхността зад нея.

Когато пристигнах, Хана вече бе станала и както си беше с бялата памучна нощница, седеше като за молитва с подвити крака на живописния килим до тоалетката, насочила цялото си внимание към писмото пред нея. Нанси бе дръпнала завесите и няколкото лъча немощна слънчева светлина, които влизаха през прозореца с плъзгаща се нагоре долна половина, огряваха гърба на момичето и дългите й руси плитки. Очевидно не бе разбрала, че съм влязла.