Кейт Мортън - Изплъзване от времето

— Ами! — обади се Емелин като не откъсваше очи от блузата на сестра си. — Само на височина ли?

— Във всеки случай не мога да сложа това — обади се Хана.

— Ако па се интересуваше от нас толкова, колкото от фабриката си — отбеляза Емелин, — щеше да се сети, че от време на време имаме нужда от нови дрехи.

— Старае се човекът.

— Не ми се мисли какво би било иначе. Но ако не се погрижим сами, ще се явим на дебюта си с моряшките костюмчета.

— Изобщо не ме интересува — сви рамене Хана. — Глупава, старомодна традиция. — Тя отново огледа отражението си и въздъхна. — Все едно, налага се да му пиша, че ни трябват дрехи.

— И то не с престилчици отпред — добави Емелин, — а истински рокли, като тези на Фани.

— Добре, само че днес ще се наложи да нося престилка. Това тук не става. — Тя ме погледна и вдигна вежди. — Питам се какво ще каже Нанси, когато разбере, че правилата й са нарушени.

— Няма да й стане много приятно, госпожице — дръзнах да се усмихна аз и започнах да разкопчавам блузата.

Емелин вдигна очи, наклони леко глава и ми намигна.

— Коя е тя?

— Това е Грейс — обясни Хана, — не помниш ли? Спаси ни от госпожица Принс миналото лято.

— Да не би Нанси да е болна?

— Не, госпожице — обадих се аз. — В селото е, работи на гарата. Дава дежурства.

— Искрено ми е жал за немарливия пътник — вдигна вежди Хана, — който не е сложил билета си на мястото му.

— Така е, госпожице.

— Грейс ще ни помага с обличането, когато Нанси е на гарата — обясни Хана. — Мисля, че е хубаво от време на време да има с нас някой на нашите години.

Направих реверанс и напуснах стаята с ликуващо сърце. Част от мен искрено се помоли войната да не свършва.

Мартенската утрин, в която изпращахме Алфред, бе доста мразовита. Небето беше ясно, а въздухът — наситен с очакване за нещо вълнуващо. Чувствах се някак изпълнена с решителност, докато крачехме по пътя от „Ривъртън“. Господин Хамилтън и госпожа Таунсенд останаха да пазят къщата, а Нанси, Кати и аз получихме специално разрешение да придружим Алфред до гарата, стига, разбира се, да сме приключили с всекидневните задължения. Наш национален дълг е, бе обяснил господин Хамилтън, да поддържаме бодър духа на тези младежи в момент, когато са готови да дадат живота си за родината.

Поддържането обаче трябваше да е в определени граници: под никакъв предлог не биваше да разговаряме с останалите войници, за да не се представим като твърде достъпни млади жени.

Чувствах се толкова важна, когато стъпихме на Хай Стрийт с най-хубавите си дрехи, придружени от един войник от Кралската армия. Убедена съм, че не само аз бях така развълнувана. Забелязах, че и Нанси бе положила специални грижи за косата си и беше превърнала обичайната опашка в красив кок, почти същия като на господарката. Дори Кати се бе опитала да укроти буйните си къдрици. Когато пристигнахме, гарата гъмжеше от донаборници и техните близки. Приятелки прегръщаха, майки подръпваха и оправяха лъскавите униформи, а бащите и останалите възрастни мъже се мъчеха да прикрият законната си гордост. Службата за набиране на доброволци на Сафрън Грийн за нищо на света не искаше да падне по-долу от службите в останалите градчета и от месеци насам плакат на лорд Кичънър с вдигнат пръст висеше на почти всеки стълб. Момчетата от града щяха да сформират специален батальон, обясни ни Алфред, и да останат заедно, което било добре, защото така отрано си знаеш с кого ще живееш и до кого ще се биеш на фронта.

Специалният влак, лъскав и измит, вече чакаше и от време на време за авторитет локомотивът шумно изпускаше пара. Алфред стигна с войнишката си торба докъм средата на перона и спря.

— Е, момичета — обърна се той към нас, — тук е подходящо да се сбогуваме.

Закимахме, завладени от празничната атмосфера. В дъното на перона, там, където се събираха офицерите, свиреше духов оркестър. Нанси тържествено се поздрави с един от кондукторите, който отривисто кимна в отговор.

— Алфред… — свенливо се обади Кати. — Донесла съм ти нещо.

— Така ли? — попита Алфред. — Много мило от твоя страна — и подаде буза за целувка.

— Не, не целувка — изчерви се като зрял домат момичето.

Алфред намигна на мен и Нанси.

— Сега вече ме разочарова, Кати — рече той. — Мислех, че ще ми дадеш нещо, с което да си спомням за дома, когато съм далеч в морето.

— Ще ти дам. — И Кати му подаде понамачкана салфетка за чай. — Заповядай.

— Салфетка за чай? — повдигна изумено вежди Алфред. — Много ти благодаря. Това наистина ще ми напомня за дома.