Кейт Мортън - Изплъзване от времето

Така и не разбрах как се случи всичко и защо спонтанно дошлият ми отговор толкова много я зарадва, пък и не ме интересуваше кой знае колко. Най-важното бе, че усещах как се създават някакви, макар и слаби, наченки на близост.

Върнах четката на място и отрих ръце в престилката.

— Нанси ми каза, че днес ще облечете костюма за разходка, госпожице.

Извадих дрехата от гардероба и я занесох до тоалетката. Държах полата така, че Хана да може да прекрачи в нея.

В този момент скрита зад тапета врата близо до леглото се отвори и в стаята влезе Емелин. Клекнала, за да придържам полата, проследих как тя мина покрай мен. Красотата на това момиче сякаш не отговаряше за възрастта му. Нещо в огромните сини очи, в пълните устни, дори в начина, по който се прозяваше, създаваше усещането за ленива зрялост.

— Как е ръката ти? — попита Хана, подпряла се на рамото ми, докато прехвърляше крак в полата.

Бях навела глава с надеждата, че Емелин не изпитва вече болка и не помни моето участие в падането. Дори да ме беше познала, с нищо не го показа. Разкърши рамене и разтри с пръсти превързаната си китка.

— Почти не ме боли. Държа я превързана, за да е по-интересно.

Хана се извърна с лице към стената, съблече нощницата и нахлузи на нейно място блузата от костюма.

— Може да ти остане белег, нали знаеш? — подразни тя сестра си.

— Знам — отговори Емелин и приседна на леглото на Хана. — В началото се дразнех, но Роби каза, че ще бъде като следа от битка. Щяло да ме направи по-силна.

— Така ли? — жлъчно подхвърли Хана.

— Каза също, че всички качествени хора били с характер.

Опънах надолу блузата на Хана и понечих да закопчая първото копче.

— Ще дойде с нас на езда тази сутрин — продължи Емелин, а кракът й потропваше по рамката на леглото. — Помоли Дейвид да му покаже езерото.

— Сигурна съм, че ще прекарате чудесно.

— Ти няма ли да дойдеш? От седмици насам не сме имали толкова хубаво време. Сама каза, че ще се побъркаш, ако стоиш само още един ден затворена.

— Вече съм на друго мнение — небрежно отговори Хана.

Емелин постоя замислено известно време и накрая въздъхна.

— Дейвид беше прав.

Усетих как, докато закопчавам копчетата, тялото на Хана се стегна.

— Какво искаш да кажеш?

— Разказа на Роби, че каквато си упорита, ако си решиш, че не искаш да се виждаш с него, ще стоиш затворена вътре цяла зима.

Хана стисна устни, очевидно загубила дар слово от яд.

— Можеш да кажеш на Дейвид… Че греши. Изобщо не го избягвам, а си имам работа. Важна работа. Неща, за които никой от вас не знае.

— Като например да киснеш в детската стая и препрочиташ книгите от кутията.

— Малка шпионка! — възмути се Хана. — Толкова ли е лошо, че искам да остана сама? — сумтеше тя. — На всичкото отгоре не си наясно. Кутията отдавна не е там.

— Какво искаш да кажеш?

— Скрих я.

— Къде?

— Ще ти кажа, когато играем следващия път.

— Но може да не играем цяла зима! — възрази Емелин.

— Не можем да започнем, ако не кажем на Роби.

— В такъв случай ще научиш другото лято. Няма да ти липсва кой знае колко. Сега, когато Робърт Хънтър е тук, вие двамата с Дейвид си имате други занимания.

— Защо не го харесваш?

Настъпи неловко мълчание, при което се почувствах някак не на място, а на всичкото отгоре си мислех, че сърцето ми бие така силно, че кънти в цялата стая.

— Не знам — отговори Хана най-сетне. — Откакто се появи тук, всичко е някак различно. Нещата започнаха да се изплъзват. Изчезват, преди да си разбрал дори за какво става дума. — Тя протегна ръка, докато оправях дантелата около врата й. — А ти заради какво го харесваш?

— Защото е забавен и умен — сви рамене Емелин. — И Дейвид го харесва. Нали ми спаси живота?

— Това е малко преувеличено — отбеляза Хана. Вече закопчавах последното копче. — Съдра престилката ти и уви парчето около китката. — Тя се завъртя и застана с лице към сестра си.

Емелин захлупи устата си с ръка и ококори очи. Миг след това се заля от звънък смях.

— Какво има? Защо се смееш? — попита Хана и се погледна огледалото. — Ох! — въздъхна тя.

Емелин не спираше да се кикоти и се катурна настрани върху леглото.

— Приличаш на онова момче от селото, чиято майка го кара да носи умалелите си дрехи.

— Това е грубо, Ем! — укори я Хана, но не се сдържа и също се разсмя. Продължи да се наблюдава в огледалото и се опита да опъне блузата. — При това не е вярно. Онова момче изобщо не изглеждаше толкова смешно. — Извърна се, за да се огледа в профил. — Трябва да съм пораснала на височина от миналата зима.