Кейт Мортън - Изплъзване от времето

— В библиотеката — сбърчи тя съвършения си нос. — Не се изненадвам, че сценаристите са променили мястото. — Няма динамика в стая, пълна с книги. Така е по-добре, край същото това езеро той се самоубива. Така се получава рамката — историята приключва там, където е и започнала. По-романтично е. Също като във филма на Баз Лурман „Ромео и Жулиета“.

Нямам избор, трябва да й повярвам.

— Аз съм тази, която изтичва в къщата, за да търси помощ, и когато се връщам, той вече я е спасил и я съживява. Актрисата няма време да го погледне, още по-малко да забележи, че и ние приближаваме, за да помогнем. — Тя замлъква, гледа ме с широко отворени немигащи очи, сякаш чака да разбере дали е била достатъчно ясна.

— Мислиш ли… Не мислиш ли, че трябва да реагирам, Грейс имам предвид, по-активно.

Бавя се с отговора и тя продължава:

— Не натрапчиво. Просто някаква реакция. Сещаш се за какво говоря. — Леко изсумтява, накланя глава така, че нослето й се вирва нагоре, и въздъхва.

Не схващам, че това е импровизирана демонстрация на нейната реакция по време на филма, докато тя не сменя изражението си с обичайното и с широко отворени очи пита:

— Е?

— Разбирам — колебливо подхващам аз и търся подходящите думи. — Естествено, сама ще решиш как да изиграеш героинята си. Но ако питаш мен и е отново 1915 година, не знам как бих реагирала аз… — Махнах неопределено с ръка, тъй като не намирах точните думи.

Тя се втренчва в мен, все едно съм изпуснала някакъв много важен детайл.

— Не смяташ ли, че е доста безчувствено дори да не благодарят на Грейс за това, че е отишла да търси помощ? Чувствам се адски тъпо да тичам презглава някъде, след което се връщам и стоя така, като някакво зомби.

— Може и да си права — въздъхнах аз. — Но такъв бе характерът на службата ни в онова време. Другото щеше да е необичайно. Разбираш ли ме?

Тя не изглежда много убедена.

— Не съм очаквала да се случи нещо различно — добавям аз.

— Все нещо си изпитала.

— Естествено. — Внезапно ме връхлита чувство на отвращение за това, че обсъждаме държането на вече починали хора. — Старая се да не го показвам.

— Никога ли? — Тя дори не иска да чуе отговора и се радвам, че е така, защото аз самата не искам да го споделя. Тя нацупва устни. — Цялата тази работа с отношенията прислужничка — господарка ми се струва нелепа. Един човек да изпълнява желанията на друг.

— Времената бяха други — отвръщам аз.

— Така казва и Урсула, но това не ми помага кой знае колко. Имам предвид в актьорската игра. Там повечето неща са въпрос на реакция. Трудно е да създадеш интересен характер, когато директивата на режисьора е „не реагирай“. Чувствам се като изрязана от картон фигура, която казва само: „Да, госпожице.“

— Сигурно е трудно.

— Кандидатствах и за ролята на Емелин — доверява ми тя. — Ето на това му се казва роля мечта. Толкова интересен образ. И блестящ при това — актриса, която загива при автомобилна катастрофа. Да видиш само костюмите!

Излишно е да й напомням, че съм ги видяла при посещението си в студиото.

— Искали за ролята някой с по-голяма известност — завъртя тя драматично очи и се загледа в ноктите на ръцете си. — Много ме харесаха на кастинга. Продуцентът два пъти ме вика на разговор. Приличала съм на Емелин много повече от Гуинет Полтроу — тя произнася името на другата актриса с насмешка и в резултат лицето й мигновено губи очарованието си. — Единственото, което тя има в повече от мен, е академична награда. Всеки знае, че британските актьори трябва да работят двойно повече, за да получат „Оскар“. Особено ако са започнали в сапунките.

Долавям колко е разочарована и не я обвинявам. Признавам си, че в стотици случаи съм предпочитала да бъда Емелин, а не прислужничка.

— Все едно — продължава тя нерадостно. — Имам ролята на Грейс и трябва да извадя най-доброто от нея. Освен това Урсула ми обеща да ме интервюират, когато дойде време за промоцията на филма, тъй като аз единствена от всички съм се срещнала с първообраза на моята героиня.

— Радвам се, че съм от полза.

— Така си е — отвръща, несхванала иронията ми.

— Имаш ли други въпроси?

— Сега ще проверя. — Тя разлиства страниците и нещо пада от тях. Полита като гигантски молец надолу. Когато се навежда да го вдигне, виждам, че това е черно-бяла фотография на група хора с извънредно сериозни лица. Макар и отдалеч, разпознавам снимката. Спомням си я мигновено, както понякога се сещаме за отдавна гледан филм, за някой сън или картина само по нечий силует.