Кейт Мортън - Изплъзване от времето

— Като си помисля само за негово благородие… — Думите й заглъхнаха, тъй като тя опря лакти на масата и скри в тях подпухналото си лице.

— Ударът дойде внезапно — отбеляза господин Хамилтън.

— Удар! — Госпожа Таунсенд вдигна глава. — Може така да го наричат, но той умря от разбито сърце. Помнете ми думите. Не можа да понесе загубата на сина си.

— Мисля, че си права, госпожо Таунсенд — обади се Нанси, докато си завързваше шалчето за предстоящото дежурство. — Бяха си близки двамата с майора.

— Майорът! — очите на госпожа Таунсенд отново се наляха и долната й устна потрепери. — Какво мило момче. Като си помисля каква смърт само! В някаква си забравена от Бог локва във Франция.

— Река Сома — обадих се аз. Харесваше ми звученето на това име, а и ми се струваше някак злокобно. Мислех си за последното писмо на Алфред — няколко листа груба хартия, които миришеха на нещо далечно и непознато. Беше пристигнало за мен преди няколко дни от Франция. Тонът бе както обикновено шеговит, но усетих и още нещо, което, макар и неизречено, ме смути.

— Не беше ли и Алфред край Сома, господин Хамилтън?

— Така мисля, момичето ми. Доколкото разбрах от приказките в селото, нашите момчета са там.

Кати, която току-що бе пристигнала с подноса с лимонадите, зяпна.

— Ама господин Хамилтън, ами ако нещо с Алфред…

— Кати! — сряза я остро Нанси и ме погледна. В този миг госпожа Таунсенд вдигна ръка към устата си. — Внимавай къде оставяш подноса и млъквай!

— Вие, момичета, не се тревожете за нашия Алфред — обади се господин Хамилтън. — Той е смело момче, а и е в добри ръце. Командирите им знаят какво правят. Няма да изпратят Алфред и другарите му в бой, ако не са убедени, че ще защитят достойно краля и страната ни.

— Което не значи, че не може да го прострелят — не млъкваше Кати. — И майорът знаеше, а го убиха.

— Кати! — Лицето на господин Хамилтън стана моравочервено, а госпожа Таунсенд зяпна. — Покажи малко уважение — и снишил разтреперан глас, продължи: — Особено след всичко, което семейството трябваше да преживее. — Той поклати глава и намести очилата си. — Не мога дори да те гледам, момиче. Отиди да измиеш… — и потърси с поглед помощта на госпожа Таунсенд.

Тя вдигна подпухналото си лице от масата и каза през сълзи:

— Да изчистиш всичките ми тенджери и тигани така, че да светнат. Дори и старите.

Кати затътри крака към миялното помещение, а ние се умълчахме, всеки на мястото си. Каква глупачка е тази Кати с нейните приказки за смърт! Алфред знаеше как да се пази. Непрестанно го повтаряше в писмата си, поръчваше ми да не свиквам прекалено с неговите задължения, защото много скоро ще се върне, за да се заеме с тях отново. И да пазя мястото му. Но сега се сетих за нещо, което ме накара да се разтревожа за съдбата на всички ни.

— Господин Хамилтън — тихичко се обадих аз. — Не бих искала да прозвучи неуважително, но се питам какво означава това за нас? Кой ще поеме отговорността за дома и имението?

— Със сигурност това ще бъде господин Фредерик — обади се Нанси. — Лорд Ашбъри няма друг син.

— Не — възрази госпожа Таунсенд и впи очи в лицето на господин Хамилтън. — Титлата ще поеме синът на майора, нали? Щом се роди. Той е следващият наследник.

— Зависи от много неща — отговори важно господин Хамилтън.

— От какво? — поиска да знае Нанси.

— От това какво е бебето на Джемайма — син или дъщеря.

Само при споменаването на името сълзите рукнаха по лицето на госпожа Таунсенд.

— Горкото ми агънце — хлипаше тя. — Да загуби мъжа си, и то точно когато чака бебе.

— Убедена съм, че има много като нея в тази държава — поклати глава Нанси.

— Да, но не е същото. Не е като да се случи с някой от семейството ти.

Третият звънец в редицата на стената издрънча и госпожа Таунсенд скочи.

— Господи! — ръцете й литнаха към пълния бюст.

— На външната врата е — опита се да я успокои господин Хамилтън, стана и прибра стола си старателно до масата. — Трябва да е лорд Гифорд. Идва да отвори завещанието. — Сетне оправи яката си и ме погледна. — Всеки момент лейди Ашбъри ще позвъни за чая, Грейс. След като качиш горе таблата, занеси гарафа с лимонада на госпожица Хана и госпожица Емелин.

Щом той се загуби от погледите ни, госпожа Таунсенд потупа сърцето си и въздъхна.

— Нервите ми не са каквито бяха едно време.

— А и при тази горещина… — добави Нанси и погледна часовника. — Едва минава десет. Лейди Вайълет няма да позвъни за обяда поне още два часа. Защо не отидеш да си полегнеш по-рано днес? Грейс ще се справи с чая.