Кейт Мортън - Изплъзване от времето

Кимнах веднага. Зарадвах се, че ще върша нещо, което да отвлече мислите ми от скръбта в къщата. От войната. От съдбата на Алфред.

Горката госпожа Таунсенд местеше нерешително очи от Нанси към мен.

Лицето на Нанси стана строго, но гласът й остана мек и топъл, което рядко се случваше.

— Хайде, госпожо Таунсенд, ще се почувстваш по-добре, като си полегнеш. Ще се погрижа всичко да е наред, преди да тръгна за гарата.

Вторият звънец в редицата се разлюля и задрънча. Госпожа Таунсенд подскочи отново.

— Добре — предаде се тя. — Но ще ме повикаш, ако имаш нужда от нещо, нали, Грейс?

Понесох подноса с приборите за чай нагоре по тъмното стълбище от стаята за прислугата и на горната площадка ме посрещнаха силна светлина и горещина. Макар всички завеси да бяха дръпнати, съгласно нарежданията на лейди Ашбъри, защото така повеляваше строгият викториански траур, нямаше как да се затвори достъпът на светлина от елипсовидното стъкло над входната врата и нищо не можеше да спре парещите слънчеви лъчи. Неясно защо ми напомни за фотоапарат. Помещението бе като блеснала светлина и живот в центъра на черната кутия.

Стигнах до вратата на дневната и я бутнах, за да вляза. От горещия въздух, настанил се тук от началото на лятото и останал в плен вътре поради траура, в стаята бе доста душно. Високият френски прозорец бе здраво затворен и както завесите от брокат, така и копринените под тях бяха дръпнати докрай. Застанах в рамката на вратата. Имаше нещо в стаята, което ме спираше да пристъпя — вътре витаеше непозната атмосфера, нямаща нищо общо с мрака и горещината.

Докато очите ми свикнат със сумрака, предметите и хората започнаха да се материализират. Лорд Гифорд, мъж в напреднала възраст и с червендалесто лице, седеше в креслото на лорд Ашбъри, а в скута му лежеше разтворена черна кожена папка. Четеше нещо и очевидно се наслаждаваше на звука на собствения си глас. На масата до него бе поставена лампа с меден абажур, която хвърляше кръг от мека светлина.

На коженото канапе отсреща седяха Джемайма и лейди Вайълет. Вече и двете вдовици. Стори ми се, че лейди Вайълет се бе смалила от сутринта насам — дребничка, обвита в траурен креп фигура със скрито зад черната воалетка лице. Лицето на Джемайма бе пепелявосиво на фона на черната й дреха. Иначе пухкавите й длани, сега някак смалени, разсеяно поглаждаха подутия корем. Лейди Клементайн се бе оттеглила в стаята си, но Фани, която не се отказваше да преследва ръката на господин Фредерик, имаше разрешение да остане със семейството и се бе настанила важно от другата страна на лейди Вайълет.

Цветята, които собственоръчно бях набрала от градината тази сутрин: розов рододендрон, бял повет и клонки жасмин, вече бяха клюмнали и изглеждаха напълно отчаяни. Ароматът на жасмин бе изпълнил затвореното помещение и заплашваше да задуши всички.

Господин Фредерик стоеше изправен до камината, опрял ръка в полицата над нея. Сакото стоеше някак неестествено на високата му фигура. От приглушената светлина и каменното изражение лицето му приличаше на восъчна маска. Лъчите на лампата осветяваха само едното му око, докато другото стоеше в сянка, но устремено към плячката си. Когато го погледнах, видях, че ме наблюдава.

Той помръдна върховете на пръстите, които лежаха на полицата. Движението бе толкова леко, че можеше да бъде забелязано единствено защото мъжът бе съвършено неподвижен. Това означаваше да занеса подноса при него. Погледнах лейди Вайълет, леко разтревожена от тази промяна в обичайната процедура. Тя изобщо не ме погледна и аз се подчиних на неговия жест, но се стараех да избягвам погледа му. Когато плъзнах внимателно подноса на масата до него, той с кимване ми даде да разбера, че трябва да налея чая, и насочи вниманието си към лорд Гифорд.

Никога до този момент не бях разливала чай по чашите — не и в дневната, не и за господарите. Поколебах се миг-два и реших да започна с млякото, искрено благодарна на мрака в стаята.

— … в резултат на всичко това и като се имат предвид вече направените уточнения — продължаваше да чете лорд Гифорд, — цялото имущество на лорд Ашбъри заедно с титлата му трябва да премине в ръцете на най-големия син и негов наследник, майор Джонатан Хартфорд… — Възрастният мъж замълча.

Джемайма успя да потисне риданията си, но усилието й само влоши нещата.

Нещо изклокочи в гърлото на Фредерик над главата ми. От нетърпение е, реших аз. Един светкавичен поглед към мъжа до мен, преди да налея мляко в последната чаша, ме увери, че брадичката му стои вирната нагоре като знак на строга власт. Издиша продължително, докато пръстите му трополяха неспирно върху полицата.