Кейт Мортън - Изплъзване от времето

Сепна ме весел смях — звънтяща музика в летния покой.

Застинах на място, заслушах се навела глава и надникнах оттатък статуята.

Те бяха там. Оказа се, че Хана и Емелин не бяха в навеса за лодки, а на парапета от другата страна на фонтана. Към изненадата ми се добави и стъписването от факта, че те бяха съблекли траурните дрехи и стояха по долни ризи, под които се виждаха гащите им с дантели по крачолите. Обувките също бяха захвърлени на пътеката от бял камък, която обикаляше басейна. Дългите им коси искряха, огрени от слънцето. Хвърлих поглед към къщата, изплашена от дързостта на момичетата. Чудех се дали присъствието ми тук нямаше да ме замеси в тяхната пакост. Не знаех да се страхувам, или да се надявам на такова нещо.

Легнала по гръб със сгънати в коленете бели като ризата й крака, Емелин приветстваше чистото синьо небе. Едната й ръка лежеше под главата, а другата — бяла и мека — бе топната във водата и пръстите й чертаеха осмици по гладката повърхност. В резултат в басейна се образуваха малки вълни, които се срещаха и после изчезваха.

Хана седеше наблизо, подгънала крак под себе си, с подпряна брадичка в коляното на другия. Върховете на пръстите й си играеха с водата. В едната й ръка се виждаше лист хартия — съвсем тънък, почти прозрачен.

Извадих ръката си от басейна, спуснах ръкава и се изправих. Хвърлих поглед, изпълнен с копнеж към искрящата прохлада пред мен, и вдигнах подноса.

С всяка следваща крачка гласовете на момичетата ставаха все по-ясни.

— … Той наистина е голям инат — коментираше Емелин. Между двете имаше купчина ягоди, от която тя си взе една, пъхна я в уста и хвърли през рамо зелената дръжка.

— Татко винаги е бил упорит — сви рамене Хана.

— И все пак да отказваш толкова категорично ми се струва глупаво. След като Дейвид си е направил труда да пише чак от Франция, татко можеше поне да прочете писмото.

Хана вдигна лице към статуята и отблясъците на вълничките от басейна осветиха кожата й.

— Дейвид се подигра с па. Замина зад гърба му и направи точно това, което па му забрани.

— Мина цяла година вече.

— Па не прощава лесно. Дейвид го знае.

— Писмото наистина е забавно. Прочети отново онази част за боричкането и пудинга.

— Нямам никакво желание. Не трябваше да го чета и преди. Думите в него са прекалено груби за младите ти уши. — Тя протегна писмото към сестра си. — Ето, прочети си го сама. На втората страница има и разяснителна рисунка. — Топлият вятър пое листа и го извърна така, че от мястото си видях изписаните редове и някаква рисунка в горния ъгъл.

Стъпките ми по пътеката със ситни бели камъчета издадоха моето присъствие и Емелин вдигна глава. Видя ме, когато вече бях застанала зад Хана.

— Охо, лимонада! — зарадва се тя и дръпна ръката си от водата, напълно забравила за писмото. — Чудесно. Умирам от жажда.

— Грейс — усмихна се Хана, като ме видя. Сгъна листа и го пъхна под колана си.

— Скрили сме се тук — заяви Емелин и се надигна от тревата. — Прекрасно нещо е слънцето. Удари ме в главата.

— И по бузите — отбеляза Хана.

Емелин вдигна лице към небето и притвори очи.

— Не ме интересува. Иска ми се цяла година да е лято.

— Отиде ли си лорд Гифорд, Грейс? — попита Хана.

— Не мога да кажа със сигурност, госпожице. — Оставих подноса на парапета на басейна. — Беше в дневната, когато занесох сутрешния чай и нейно благородие не спомена, че ще остане и за обяд.

— Надявам се — въздъхна Хана. — И без това достатъчно неприятни неща се случиха напоследък, за да трябва заради него да нося и следобед тази рокля.

Сред розовите и жълтите цветове, отрупали кичурите орлови нокти наблизо, се гушеше ниска маса от ковано желязо, която пренесох, за да оставя върху нея таблата със сандвичите и чашите. Наместих извитите й крачета така, че да застанат стабилно между камъчетата на пътеката, сложих отгоре донесеното и започнах да наливам в чаши студената напитка.

— Дали случайно не чу нещо от това, което лорд Гифорд казва, Грейс? — попита Хана и с привидно разсеян поглед започна да отделя листенцата и дръжката на една ягода.

Не знаех какво да отвърна. От мен не се очакваше да чувам какво се говори, когато сервирам чай.

— Става дума за имотите на дядо — поясни тя. — И за „Ривъртън“, разбира се. — Момичето избягваше да срещне погледа ми и разбрах, че е смутено не по-малко от мен.

— Не съм много… Не зная, госпожице — преглътнах мъчително аз и оставих шишето с лимонада.