Кейт Мортън - Изплъзване от времето

— Добре, и аз идвам.

— Както искаш — невъзмутимо отвърна Хана. — А ако ти стане скучно, лорд Гифорд ще е там, за да ти прави компания. — Тя седна на пейката и започна да връзва обувките си.

— Стига де, кажи какво ще правиш — нацупи се Емелин. — Знаеш, че мога да пазя тайна.

— И слава богу — обърна големите си очи Хана към нея. — Не бих искала някой да разбере, че уча глаголи по време на ваканция.

Емелин стоя известно време нерешително и потупваше с крак едното мраморно крило.

— Дай дума, че само това ще правиш.

— Давам дума — отвърна Хана. — Трябва да направя и някои преводи. — Погледна ме крадешком и веднага разбрах защо казва само част от истината. Имаше да прави преводи, но не от френски, а от стенограма. Тутакси сведох очи, изпитала необяснимо удоволствие от това, че участвам в някакъв заговор.

Емелин поклати глава и присви очи.

— Нали знаеш, че лъжата е смъртен грях? — Вече се хващаше за сламка.

— Разбира се — засмя се Хана. — Особено когато съветът идва от най-богобоязливия човек.

— Добре де — скръсти ръце Емелин. — Пази си глупавите тайни. Изобщо не ме интересува.

— Чудесно. Така всички са доволни — усмихна ми се Хана и за първи път смело отвърнах на усмивката й. — Благодаря ти за лимонадата, Грейс.

Минута по-късно тя бе отвъд първата портичка и пое по Дългата пътека.

— Ще те намеря, нали знаеш? — провикна се Емелин. — Винаги успявам.

Така и не получи отговор и чух как сумти сърдито в басейна. Когато се обърнах да я погледна, забелязах, че белите цветове на повета бяха хвърлени в подножието на камъка. Тя ме изгледа начумерено.

— Тази лимонада за мен ли е? Изгорях от това слънце.

Посещението ми при мама този следобед беше доста кратко и нямаше да се отличава от останалите, ако не се случи нещо необичайно.

Обикновено сядах в кухнята, където светлината бе най-добра и където прекарвахме по-голямата част от деня, преди да се преместя в „Ривъртън“. Този път обаче мама ме поведе към малката дневна, в която се влизаше от кухнята. Почудих се и се запитах кого ли другиго очакваше, защото тази стая почти не се използваше и се пазеше само за посещенията на важни личности, като доктор Артър например или свещеника. Настаних се на стола до прозореца и зачаках да донесе чая.

Личеше, че се е постарала да придаде по-весел вид на стаята. На малка допълнителна масичка бе поставила любимата си бяла порцеланова ваза с нарисувани отстрани лалета, някога собственост на нейната майка, и бе натопила в нея букет поувехнали маргарити. Възглавницата, която обикновено навиваше, за да подпира гърба си, докато шие, бе донесена, поотупана, за да добие първоначалната си форма, и сложена в средата на канапето. Стоеше там „важна“ и „надута“, сякаш единствената й роля в този живот бе да служи за украшение. Всичко вътре ми се видя изключително чисто — дългите години работа като прислужничка бяха създали у нея изключително висока мярка за хигиена — но стаята ми се видя още по-малка и обикновена, отколкото я помнех. Боядисаните в жълто стени, които навремето ми се струваха весели и светли, сега бяха някак опушени и като че извити навътре и сякаш единствено канапето и столовете ги подпираха, за да не се сгромолясат. Морските пейзажи на стената, вдъхновявали не една моя детска фантазия, бяха загубили очарованието си и ми се виждаха избелели и с грозни рамки.

Мама донесе чая и седна срещу мен. Гледах я как налива. Чашите бяха само две. Значи не чакаше друг посетител. Стаята, цветята и възглавницата бяха за мен.

Поех моята чаша и ми направи впечатление леката пукнатина в единия край. Господин Хамилтън никога нямаше да допусне подобно нещо. Няма място за пукнати чаши за чай в „Ривъртън“ дори в стаята за прислугата.

Мама обгърна чашата си с длани. Забелязах, че пръстите и на двете й ръце са с нови изкривявания. Как щеше да продължи да работи в това състояние? Попитах се от колко ли време са така зле, но пък без работа не можеше да преживява. Всяка седмица донасях част от моята заплата, но пак не беше достатъчно. Преди време бях повдигнала този въпрос.

— Това не е твоя грижа — бе ме срязала тя. — Справям се.

— Мамо, трябваше да ми кажеш, можех да отделям повече. Нямам за какво да харча парите си.

Изражението на слабото й лице се менеше — ставаше ту отбранително, ту безпомощно. Най-сетне тя рече с въздишка:

— Добро дете си, Грейс. Изпълняваш твоята част от задълженията. Лошият късмет на майка ти не е твой, така че не се безпокой.