Кейт Мортън - Изплъзване от времето

Не ми стана приятно от нейната категоричност. Засрамих се от неудържимото си желание да я сложа на мястото й. Очевидно бе харесвала тази Пенелопи, майката на Хана и Емелин. Как иначе да си обясня нежеланието й да види някой на нейно място. Покрих пръстите й с дланта си.

— Права си, мамо. Говорех си просто така. Освен това нищо не се знае със сигурност.

Тя мълчеше.

— А и кой ли би могъл да го съди за липсата на интерес към Фани? Обръща повече внимание на конете си.

Шегата ми имаше за цел да я поразсмее и с радост видях как тя извръща отново лице към мен. Установих също така, че огряна от слънцето, мама изглеждаше почти хубава. Не беше ми хрумвало, че някога ще употребя такова определение за нея. Чиста и спретната — да, но не и хубава.

Замислих се за думите на Хана и как тя определи лицето на майка ми от снимката и взех твърдото решение да намеря начин да я погледна. Горях от нетърпение да видя момичето, което Хана описа като хубаво, момичето, за което госпожа Таунсенд си спомняше с толкова топлота.

— Винаги е обичал ездата. — Майка ми остави чашата си на перваза на прозореца. След което наистина ме изненада, като взе дланите ми между своите и погали мазолите по тях. — Разкажи ми за новите си задължения.

Като гледам ръцете ти, разбирам, че здравата са те натоварили.

— Не е чак толкова зле. — Бях искрено трогната от тази рядка проява на привързаност от нейна страна. — Не се радвам толкова на чистенето и прането, но има други задължения, които нямам нищо против да върша.

— Така ли? — наклони тя леко глава.

— Напоследък Нанси е много заета на гарата и затова се налага да я замествам често горе.

— Харесва ти там, нали, момичето ми? — попита тя тихо. — Да бъдеш по-дълго време в богата къща?

Кимнах.

— Кое точно ти харесва?

Да съм в просторните стаи с тънък порцелан, с картини и гоблени. Да слушам шегите на Хана и Емелин, да мечтая. Спомних си предишните съвети на майка ми и й доверих нещо, което не бях признавала дори пред себе си.

— Надявам се един ден да стана камериерка на някоя елегантна дама.

Мама ме гледа известно време безмълвно, в това време лицето й потрепваше.

— Има бъдеще за една камериерка, момичето ми — с изтънял от напрежение глас промълви тя най-сетне. — Но щастието… Щастието се крие в домашното огнище. Не можеш да го набереш от чуждата градина.

Продължавах да премислям думите на майка ми, докато късно същия следобед крачех обратно към „Ривъртън“. Естествено, повтори да не забравям мястото си. Много отдавна чувах тази лекция. Тя държеше да търся щастието сред въглените в огнището на стаята за прислугата, а не сред нежните перли в дамския будоар. Само дето за мен семейство Хартфорд не бяха чужди хора. И какво лошо има в това да изпитвам радост, че работя за тях?

Внезапно ми хрумна, че тя може би ревнува. Завижда ми, че живея в голямата къща. Била е привързана към Пенелопи, майката на момичетата, това си личеше и от думите й, че господин Фредерик никога няма да се ожени повторно. А сега, като вижда, че аз съм заела място, което й е харесвало някога, това й напомня, че е била принудена да го напусне. Всъщност никой не я е карал да го напусне. Нали Хана спомена, че лейди Вайълет и преди е наемала семейства за работа. А ако майка ми е така ревнива към това, което правя, защо настояваше толкова много да отида да работя в „Ривъртън“?

Ритнах ядосано буца, оставена от конско копито насред пътеката. Никога нямаше да успея да разгадая тайните, които майка ми криеше. И ако тя не можеше да формулира онова, което мисли, и предлагаше единствено жлъчни подмятания за щастието и че трябва да си зная мястото, как можех да й отговоря смислено?

Въздъхнах дълбоко. Майка ми не ми оставяше голям избор — просто щях да следвам своя път, дори това да означаваше борбата за още едно стъпало нагоре.

Излязох от алеята, засенчена от високите дървета, и когато се озовах на огряната от слънцето част, спрях за миг, за да погледам къщата. Слънцето се бе придвижило по хоризонта и сега сградата бе в сянка. Приличаше на огромен бръмбар на върха на възвишението, приведен под тежестта на горещината и собствените си тревоги. Застанала насред пътеката, ме обзе топло чувство на сигурност. За първи път в живота си усещах твърда почва под краката. Някъде между селото и парка на имението бях загубила безпокойството, че ако не се държа здраво за работата си, ще излетя от там.

Пристъпих в притъмнялата стая за прислугата и поех по коридора. Стъпките ми отекваха по прохладните каменни плочи. В кухнята царяха абсолютно спокойствие и тишина. Във въздуха се носеше миризма на задушено говеждо, но нямаше никого. Часовникът в трапезариите зад мен звучно отмерваше минутите. Надникнах и там — отново никой. На масата имаше самотна чаша за чай, но човекът, който я бе оставил, не се виждаше. Свалих шапката си, сложих я на закачалката и пригладих с длани полата си. Въздишката, която се откърти от гърдите ми, отекна в каменните стени. Усмихнах се — не помнех някога да съм била сама тук.