Кейт Мортън - Изплъзване от времето

Най-сетне, когато и последните лъчи на слънцето вече бяха потънали зад хоризонта, Нанси изтрополи надолу по стълбите с купата и кърпата в ръце.

Току-що бяхме приключили с вечерята и седяхме около масата.

— Е? — първа се обади госпожа Таунсенд, притиснала кърпичка до сърцето си.

— Ами… — започна Нанси, докато оставяше нещата до умивалника. — В осем и двайсет и шест майката роди бебето си. Дребно, но здраво.

Чаках напрегнато.

— И въпреки всичко ми е малко мъчно за нея — продължи Нанси. — Момиче е.

Беше близо десет часът, когато се качих, за да взема подноса от вечерята на Джемайма. Тя беше заспала, със сгушена до ръката й малката Гита. Спрях за миг и се загледах в личицето й, преди да изгася нощната лампа: нацупени устнички, червеникаворуса косица и здраво стиснати очи. Не беше наследник, но пък бебето щеше да живее, да порасне и да обича. И един ден може би да има и собствено бебе.

Напуснах стаята на пръсти. Лампата в ръката ми бе единствената светлина в коридора и хвърляше отблясъци към портретите по стената. Докато най-новият член на семейството спеше дълбоко зад затворената врата, цяла поредица от починали членове на семейство Хартфорд стояха на своя пост и наблюдаваха какво става в къщата, която някога бяха притежавали.

Щом стигнах голямото преддверие, забелязах, че под вратата на дневната се процежда тънък лъч светлина. В тревогата си тази вечер господин Хамилтън бе забравил да загаси лампата. Добре че аз бях тази, която го забеляза. Въпреки радостта от новата внучка лейди Вайълет щеше да се вбеси, че редът, свързан с траура, е нарушен.

Отворих вратата, но замръзнах на прага.

Вътре господин Фредерик, новият лорд Ашбъри, седеше на стола на баща си.

Бе кръстосал дългите си крака и подпрял лицето си с ръка така, че не се виждаше.

Между пръстите на другата се забелязваше лист хартия, който, съдейки по изписаните с черно мастило редове, бе писмото от Дейвид. Същото, което Хана четеше край фонтана и от което Емелин така весело се кискаше.

Гърбът на господин Фредерик се тресеше и помислих в първия миг, че се смее.

Едва тогава до слуха ми достигна звук, който завинаги се запечата в съзнанието ми. Продрана спонтанна въздишка, наситена с болка.

Стоях така известно време, без да смея да помръдна. После бавно и полека заотстъпвах, докато се озовах в коридора. Тихо затворих вратата, за да не съм вече таен свидетел на неговата скръб.

Някой почуква на вратата и отново съм в стаята си в „Хийтвю“, 1999 година е, а пръстите ми стискат снимката със сериозните лица пред мен. Младата актриса седи на кафявия пластмасов стол и разглежда връхчетата на косите си. Колко ли време съм била отнесена? Поглеждам часовника си. Малко след десет е. Възможно ли беше? Как става така, че дебрите на паметта се разтварят, нижат се една след друга сцени, духове оживяват, а не е минало никакво време?

Вратата се отваря и Урсула отново е в стаята. По петите й върви Силвия и крепи в ръцете си сребърен поднос с три чаши. Намерила е някакви доста по-красиви от обичайните пластмасови.

— Моля да ме извините — казва режисьорката и заема отново мястото си на ръба на леглото ми. — Рядко си позволявам такова нещо, но беше спешно.

В първия момент не съм сигурна за какво говори, но виждам мобилния телефон в ръката й.

Силвия ми подава една от чашите, след което се извръща, за да подаде другата на Кийра.

— Надявам се, сте започнали без мен — казва Урсула.

— Може да се каже, че почти свършихме — мръдва рамене Кийра и се усмихва.

— Така ли? — Урсула ококорва широко очи под плътния си бретон. — Много съжалявам. Толкова исках да чуя какво ще каже Грейс.

Силвия слага ръка на челото ми.

— Виждаш ми се малко уморена. Не искаш ли да ти дам един аналгин?

— Добре съм — с леко дрезгав глас отвръщам аз. Тя повдига вежди въпросително. — Наистина съм добре — настоявам аз с цялата решителност, която успявам да събера.

Младата жена изсумтява и поклаща глава, което знам, че означава, че е направила каквото трябва и няма да носи повече отговорност. Засега. „Твоя работа! — говореше изражението й. — Но мога да се обзаложа, че преди гостите ти да стигнат паркинга, ще позвъниш за болкоуспокояващото.“ Може и да е права.

Кийра отпива от чашата зелен чай и я оставя на масичката ми заедно с чинийката.

— Има ли тук тоалетна? — пита тя.

Виждам как Силвия ме изгаря с поглед.

— Ще покажеш ли на Кийра тоалетната надолу по коридора? — обръщам се към нея с цялата смелост, на която съм способна.