Кейт Мортън - Изплъзване от времето

ДЕЙВИД (без да се обръща): Намери ли нещо?

РОБИ: Хляб. Твърд като камък, но все пак храна.

ДЕЙВИД: Нещо друго? За пиене?

РОБИ (след кратка пауза): Музика. Открих музика.

ДЕЙВИД се обръща, вижда грамофона. Изражението му е неразгадаемо: удоволствие, примесено с тъга. Камерата се отмества, плъзва от лицето надолу. Пръстите на едната му ръка са увити в мръсна, набързо скалъпена превръзка.

ДЕЙВИД: Добре де… Какво чакаш?

РОБИ слага плоча върху грамофона; припукване придружава зазвучалия запис.

МУЗИКА: Дебюси, „Лунна светлина“.

РОБИ пристъпва към ДЕЙВИД, понесъл одеялата и хляба. Стъпва внимателно, отпуска се на пода: старае се да прикрива контузиите, останали от последното срутване на окопите. ДЕЙВИД е затворил очи.

РОБИ изважда джобно ножче от торбата си и се заема с трудната задача да подели сухия хляб. Първата дажба слага на пода близо до ДЕЙВИД. Втората хвърля към ФРЕД, който стръвно й се нахвърля.

РОБИ, все още с цигарата в уста, предлага парче хляб на кучето, което го помирисва, поглежда към мъжа, после се завърта. РОБИ сваля обувките си, после мокрите чорапи. Краката му са кални, покрити с мехури.

Внезапно еква канонада. ДЕЙВИД рязко отваря очи. През зеещата врата на хоризонта се вижда огненото сияние на битката. Оглушителен шум. Накъсаните експлозии са в контрапункт с музиката на Дебюси.

Връщаме се в къщата, очите на мъжете са широко отворени, по лицата им трептят отблясъците.

Най-сетне оръдейният тътен замира, светлината изчезва. Лицата отново са в сянка. Музиката секва.

ФРЕД (все още взрян в далечната битка): Горките нещастници!

ДЕЙВИД: Сега се щурат пълзешком из ничия земя. Малкото останали живи. И събират труповете.

ФРЕД (потръпва): Направо се чувстваш гузен. Защото не си там да помогнеш. И в същото време се радваш.

РОБИ се изправя, пристъпва към вратата.

РОБИ: Поемам поста. Уморен си.

ФРЕД: Колкото и ти. От дни не си спал; поне не откакто той (посочва ДЕЙВИД) те измъкна от окопа. Умът ми не го побира как изобщо успя да изпълзиш…

РОБИ (прекъсва го): Нищо ми няма.

ФРЕД (свива рамене): Заповядай, друже.

ФРЕД се отмества, приплъзва се до ДЕЙВИД. Покрива краката си с одеялото, все така притиснал пушката към гърди. ДЕЙВИД измъква тесте карти от торбата си.

ДЕЙВИД: Хайде, Фред. Една бърза игра, преди да заспиш?

ФРЕД: Никога не отказвам да поиграя. Поне не мисля за другото.

ДЕЙВИД подава тестето на ФРЕД. Посочва превързаната си ръка.

ДЕЙВИД: Ти раздаваш.

ФРЕД: Ами той?

ДЕЙВИД: Роби никога не играе. Страх го е да не му се падне асо пика.

ФРЕД: Какво има против асото пика?

ДЕЙВИД (с равен глас): Картата на смъртта.

ФРЕД прихва да се смее, травматичните преживявания от изминалата седмица прерастват в нещо като истерия.

ФРЕД: Суеверник нещастен! Какво има да вини смъртта? Целият свят е мъртъв. Бог е мъртъв. Остава само онзи в пъкъла. И ние тримата.

РОБИ седи до вратата, гледа в посока на фронтовата линия. Кучето се е излегнало до него.

РОБИ (на себе си, цитира Уилям Блейк): „На страната на дявола сме, а дори не го знаем.“

ФРЕД (зад кадър): Знаем си го, и още как! Стъпиш ли на тая забравена от Бога земя, ясно ти е, че Бог командва парада.

ДЕЙВИД и ФРЕД продължават играта на карти. РОБИ пали поредната цигара, от джоба си измъква тетрадка и химикалка. Докато пише, виждаме неговите спомени от битката.

РОБИ (зад кадър): Светът е полудял. Ужасите са обичайно явление. Мъже, жени и деца загиват всекидневно. Телата падат покосени или изгарят на място. Не остава нито косъм, не остават кости, нито дори тока от колан… Цивилизацията е мъртва. Нима има къде да се приюти?

Чува се хъркане. РОБИ спира да пише. Кучето спи дълбоко, сложило глава на крака му; клепачите му потрепват в съня.

На светлината на свещта лицето на РОБИ, извърнато към кучето. Бавно и внимателно той протяга ръка и я отпуска върху козината. Ръката му трепери. Виждаме едва доловима усмивка.

РОБИ (зад кадър): Насред целия ужас невинните души все пак намират утеха в съня.

46. ИЗОСТАВЕНАТА ФЕРМА. СУТРИН

Бледи слънчеви лъчи едва пробиват облаците. След снощния дъжд тежки капки се отцеждат от клоните на дърветата, навсякъде наоколо е разкаляно. Птиците са напуснали убежищата си, викат се една друга. Тримата ВОЙНИЦИ са пред къщата, с раниците на гръб.

ДЕЙВИД държи компас в здравата си ръка. Вдига поглед нагоре, сочи откъде се е чувала канонадата предишната нощ.

ДЕЙВИД: Натам е изток. Сигурно е Пашендейл.