Кейт Мортън - Изплъзване от времето

В първия момент не я разбрах.

— О, не — опитах се да обясня. — Той не бе мой съпруг. С Алфред не се оженихме.

— Прости ми, помислих си… — и направи жест към сватбената снимка на тоалетката.

Поклатих глава.

— Това не е Алфред, а Джон, бащата на Рут. За него се омъжих. Бог ми е свидетел, не биваше.

Тя въпросително вдигна вежди.

— Джон беше страхотен танцьор на валс и страхотен любовник, но не и съпруг. То и аз не бях много добра съпруга. Изобщо не бях мислила да се женя, нали разбираш. Съвсем не бях готова.

Урсула се изправи, взе снимката. Прокара палец по горния ръб.

— Хубав мъж е бил.

— Да — съгласих се. — Това трябва да ме е привлякло.

— И той ли беше археолог?

— Не, за бога. Джон беше чиновник.

Урсула се сепна и върна снимката на място.

— Предположих, че сте се запознали чрез работата си. Или в университета.

Поклатих глава. През 1938 година, когато се запознахме, ако някой бе подхвърлил, че един ден ще уча в университет, щях да го накарам да се прегледа. Какво остава да бъда археолог. Работех в ресторант — „Лайънс Корнър Хаус“ на Странд. Цял ден поднасях пържена риба на върволица гладници. На управителката, госпожа Хейвърс, й допадна идеята да наеме бивша прислужница в голямо имение. Обичаше да разправя, че никой не умеел да лъска приборите по-добре от момичетата от прислугата.

— С Джон се запознахме случайно. В танцов клуб. Макар и с нежелание, съгласих се да излезем с една приятелка. И тя беше сервитьорка. Пати Евъридж: никога няма да забравя това име. Което е странно. Изобщо не я чувствах близка. Работехме на едно място, избягвах я доколкото можех, макар че не беше лесно. От жени като нея просто не можеш да се отървеш. Направо лепка. Все си пъхаше носа в чуждите работи. Пред нищо не се спираше. Сигурно си бе наумила, че съм твърде затворена, не обсъждах с другите момичета в понеделник сутрин прекарването на уикенда, затова взе да настоява да отида на танците и не се отказа, докато не се съгласих да се срещнем в клуба „Маршъл“ в петък вечер.

Въздъхнах и продължих:

— Момичето, с което имах среща, така и не се появи.

— Но се е появил Джон? — попита Урсула.

— Да — отвърнах, припомняйки си задименото помещение, високия и неудобен стол в ъгъла, на който седях и оглеждах тълпата за Пати. Засипа ме с извинения, когато се видяхме, но вече бе късно. Нямаше връщане назад. — Вместо да съм с нея, запознах се с Джон.

— И се влюби?

— И забременях.

Урсула зяпна от изумление.

— Разбрах какво е станало четири месеца след тази първа среща. След месец се оженихме. Така се правеше навремето. — Наместих се, за да опре гърбът ми във възглавницата. — За наш късмет войната се намеси и ни спести маскарада.

— Отишъл е да воюва?

— И двамата заминахме. Джон се записа доброволец, а аз отидох в една военнополева болница във Франция.

— Ами Рут? — объркано попита тя.

— Евакуираха я, в семейството на англикански пастор и съпругата му. Там изкара годините на войната.

— Всичките? — шокира се Урсула. — Как понесе толкова дълга раздяла?

— Ходех да я виждам през отпуските. Редовно получавах писма: с клюки от селото и разни глупости, произнесени от амвона. И доста мрачни описания на местните деца.

Ужасена, Урсула не спираше да клати глава.

— Не мога да си представя… Четири години сте били разделени.

Поколебах се дали мога да й отговоря, да й дам някакво обяснение. Как признава една жена, че майчинството не й се е удало? Че още от самото начало Рут ми беше като чужда? Че сладкото чувство за съдбовна свързаност, за което са писани книги и митове, не ми е било присъщо?

Чувството ми на съпричастност трябва да се бе изчерпало. По Хана и другите в „Ривъртън“. С непознатите не ми беше трудно, можех да се грижа за тях, да им вдъхвам кураж, дори да ги утешавам пред прага на смъртта.

Просто ми беше много трудно отново да си позволя да изпитам близост. Предпочитах случайните кратки познанства. Бях отчайващо неподготвена за емоционалните изисквания на родителството.

Урсула ми спести необходимостта от отговор.

— Заради войната, предполагам — тъжно рече тя. — Нужни са били жертви. — Посегна и стисна ръката ми.

Усмихнах се, направих усилие да не го изтълкува като фалш. Почудих се какво ли ще си помисли, ако научи, че не само не съжалих за решението си да отпратя Рут, но и се радвах, че съм далеч. Че след цяло десетилетие смяна на една скучна работа с друга и поредица безсъдържателни връзки, неспособна да загърбя случилото се в „Ривъртън“, се вкопчих в тази сламка, войната, защото в нея открих смисъл.