Кейт Мортън - Изплъзване от времето

Едва ли не първото, с което Хана се заема след пристигането си, е да изрови китайската кутия от тавана. Видях я, макар тя да не ме забеляза. Проследих как внимателно я сложи в платнена торба и я отнесе при езерото.

Скрила съм се там, където пътеката между фонтана с Икар и езерото се стеснява, наблюдавам я. Отнася торбата с кутията в стария навес за лодки. Спира, оглежда се, аз приклякам зад храстите, за да не ме види.

Тя стига до края на скалите, обръща се и отброява три малки стъпки в посока към езерото, после спира. Прави същото и втори, и трети път, накрая коленичи на земята и отваря торбата. Отвътре се показва малка лопата. (Трябва да я е взела тайно от Дъдли.)

Започва да копае. Отначало й е трудно, заради камъните по брега на езерото, но след време достига пръстта отдолу и успява да загребва все повече. Спира едва когато купчината пораства до половин метър.

Изважда китайската кутия от торбата и я слага на дъното на дупката. Тъкмо да я затрупа с пръст, но се спира. Отново взима кутията, изважда отвътре една от мъничките книжки. Откопчава медальона си, слага вътре книжката и едва тогава връща кутията в дупката и я заравя.

В този момент тръгнах да се връщам. Господин Хамилтън ще вземе да ме потърси, ако отсъствам твърде дълго, а той не е склонен да търпи провинения. В кухнята кипи оживление. В ход е подготовката за първата официална вечеря, откакто избухна войната, и господин Хамилтън за кой ли път подчертава, че очакваните гости имат важна роля в бъдещето на семейството.

Самата истина. А доколко важна — изобщо нямаше как да се досетим.

— Банкери — обяви госпожа Таунсенд, поглеждайки последователно Нанси, господин Хамилтън и накрая — мен. Беше се подпряла на чамовата маса и с огромната точилка мачкаше жилавото тесто. Спря да обърше челото си и ето че брашнени резки останаха над веждите й. — И то американци — добави сякаш на себе си.

— Недейте така, госпожо Таунсенд — рече господин Хамилтън, присвил очи да провери за някое петънце по сребърните прибори за сол и пипер. — Вярно е, че госпожа Лъкстън е от рода Стивънсън от Ню Йорк, но сигурно ще ви е приятно да узнаете, че господин Лъкстън е не по-малко англичанин от нас двамата. Някъде от север е, поне според „Таймс“. — Господин Хамилтън погледна над очилата си с половинки стъкла. — Издигнал се е без чужда помощ, ще знаете.

— Издигнал се — изсумтя госпожа Таунсенд. — Но все пак си е взел жена от богато семейство.

— Може и да се е сродил с богата фамилия — уточни господин Хамилтън, — но и той има принос да се увеличи семейното богатство. Банкерството е сложен бизнес: не е лесно да отгатнеш на кого можеш да дадеш пари и на кого — не. Не казвам, че не обичат да гребнат от каймака, но то това е и целта на тоя бизнес.

— Да се надяваме — намеси се Нанси, — че ще оценят по достойнство господаря и ще му предоставят нужните средства. С малко пари тук можем да се надяваме нещата да се променят към по-добро, ако питате мен.

Господин Хамилтън се изправи и ме изгледа строго, макар че не бях аз тази, която си позволи забележката. В течение на войната Нанси все по-дълги часове бе работила навън и изглеждаше променена. Изпълняваше задълженията си все така старателно и експедитивно, но когато дойдеше време да се съберем около масата и да си говорим за нещата от живота, тя предпочиташе да оспорва всяко чуждо мнение и все недоволстваше от едно или друго. За разлика от мен, непокварена от външно влияние; и също като овчар, който предпочита да се прости с една изгубена овца вместо с цялото стадо поради небрежност, господин Хамилтън бе съсредоточил цялото си внимание върху мен.

— Изненадваш ме, Нанси — рече той, макар да гледаше мен. — Много добре знаеш, че не е наша работа да се бъркаме в делата на господаря.

— Съжалявам, господин Хамилтън — кротко отвърна Нанси. — Знам само, че откакто господин Фредерик дойде за постоянно в „Ривъртън“, непрекъснато затваря по някоя стая. Да не говорим, че продаде и мебелите от западното крило. Махагоновото писалище, голямото датско легло на лейди Ашбъри. — Стрелна ме с очи над кърпата, която държеше. — От Дъдли знам, че скоро и конете ще отидат.

— Негова светлост просто проявява благоразумие — рече господин Хамилтън, като се обърна към нея за по-голяма убедителност. — Западните стаи бяха затворени, защото при твоята ангажираност на гарата и отсъствието на Алфред много чистене щеше да се събере на малката Грейс. Що се отнася до конюшните, за какво са му на негова светлост толкова коне, щом има такива хубави коли с мотор?