Кейт Мортън - Изплъзване от времето

— Значи чак след войната реши да станеш археолог?

— Да — отвърнах с неочаквано дрезгав глас. — След войната.

— Защо точно археология?

Отговорът на този въпрос е толкова сложен, че успях да кажа само:

— Получих прозрение.

— Сериозно? — грейна тя. — По време на войната?

— Нагледах се на толкова смърт и разруха. Много неща като че ли ми се избистриха.

— Предполагам.

— Започнах да се замислям върху преходността. Един ден, казах си, хората ще забравят, че някога се е случило всичко това. Войната, загиналите, разрушенията. Е, не през първите няколко века или дори хилядолетия, но рано или късно то ще избледнее. Ще заеме мястото си сред пластовете на миналото. В съзнанието на хората всичко ще бъде изместено от други зверства и ужаси.

Урсула поклати глава.

— Трудно ми е да си го представя.

— Само че е неизбежно. Пуническите войни, Пелопонеската война, Битката при нос Артемизий. Всички те са сведени до кратки глави в учебниците по история.

— Спрях се. Настървението бе стопило силите ми, отне въздуха от дробовете ми. Не съм свикнала да изговарям толкова много думи наведнъж. Гласът ми изтъня, когато продължих: — Обсеби ме мисълта да разкрия миналото. Да го срещна лице в лице.

Урсула се усмихна, тъмните й очи заблестяха.

— Много добре те разбирам. И аз по същата причина правя исторически филми. Разкриваш миналото и се опитваш да го пресъздадеш.

— Така е, не бях се сещала да го формулирам по този начин.

— Ти ме очарова, Грейс. Толкова пълноценен живот си имала.

— Чиста илюзия — казах аз и свих рамене. — Дай на някого достатъчно време и той ще постигне много повече.

— Излишно е да скромничиш — засмя се Урсула. — Не ще да е било толкова лесно. Жена, прехвърлила петдесет, при това майка… да се опитва да получи университетско образование. Имаше ли подкрепата на съпруга си?

— По това време вече бях сама.

— Но как успяваше? — ококори се тя.

— Дълго време учех задочно. Денем Рут беше на училище, имах и съседка с добро сърце, госпожа Финбар, на която я оставях вечер, когато бях на работа. — Поколебах се дали да кажа и останалото. — Имах и късмет, не си плащах сама таксите.

— Имала си стипендия?

— Нещо такова. Най-неочаквано получих известна сума пари.

— Съпругът ти — поиска да уточни Урсула, вдигнала вежди съчувствено — във войната ли загина?

— Не, той оцеля. Но не и бракът ни.

Погледът й отново се плъзна към сватбената снимка.

— Разведохме се, когато се върна в Лондон — продължих аз. — Времената страшно се бяха променили. Буквално всеки беше преживял толкова много. Не виждах никакъв смисъл да остана обвързана със съпруг, когото не харесвах. Той замина за Америка и се ожени за сестрата на служител в разузнаването, с когото се запознал във Франция. Горкият, скоро след това загина в катастрофа.

— Много съжалявам… — поклати глава Урсула.

— Не си го слагай на сърце. Не ме жали. Беше толкова отдавна. Вече ми е трудно дори да си го спомня. Имам само откъслечни спомени, все едно от сънища. Виж, на Рут много й липсва. Тя така и не ми прости.

— Защото не останахте заедно?

Кимнах утвърдително. Бог ми е свидетел, неспособността ми да й осигуря достоен за възхищение баща е едно от нещата, които помрачават отношенията помежду ни.

Урсула въздъхна.

— Питам се дали и Фин ще изпитва същото някой ден.

— Значи вие с баща му…

Тя поклати глава.

— Нямаше да се получи. — Произнесе думите с такава категоричност, че предпочетох да не задълбавам. — Да сме само двамата е по-добре.

— Кой го гледа днес? — попитах.

— Майка ми. Последния път, когато се обадих, ядяха сладолед в парка. — Тя тръсна ръка да погледне часовника си. — Господи! Не съм усетила кога е минало толкова време. Най-добре да вървя, не искам да й дотежи.

— Не вярвам да й е дотежало. Особени са отношенията между баби, дядовци и внуци. Всичко е толкова просто.

Така ли е наистина? — запитах се. Да, струва ми се. За хубаво или лошо, детето отнема част от сърцето ти, но с внуците е различно. Няма ги оковите на гузната съвест и отговорността, които обременяват майчинските взаимоотношения. Просто си свободен да обичаш.

Когато ти се роди, Маркъс, бях направо зашеметена. Изпитах прекрасно, изненадващо непознато усещане. Чувства, заглушени преди десетилетия, с чиято липса бях свикнала да се справям, внезапно се пробудиха, избликнаха. Ти беше моето съкровище. Моето откритие. Толкова силна бе обичта, че ми причиняваше болка.