Кейт Мортън - Изплъзване от времето

— Да, разбира се — побърза да се съгласи тя. — Макар че в „Дебрет“ сигурно ще откриете повече факти.

Мъжете се изправиха. Саймиън взе ръката на Хана, а господин Фредерик помогна на Естела да се изправи. С неприкрито одобрение Саймиън огледа младежката фигура на Хана. Залепи влажните си устни на ръката й. Трябва да призная, че Хана много умело прикри погнусата си. Сетне последва Естела и Емелин, а когато стигна вратата, се огледа и срещна погледа ми. За части от секундата фасадата на възрастен човек изчезна и преди да излезе, се изплези и завъртя очи.

Докато мъжете заемаха отново местата си, за да се върнат към деловия разговор, господин Хамилтън се приближи до мен.

— Можеш да слизаш вече долу, Грейс — прошепна той. — Двамата с Нанси ще довършим тук. Иди да намериш Алфред. Не можем да допуснем някой от гостите на господаря да погледне през прозореца и да забележи как един от прислужниците се разхожда напред-назад.

Застанала на най-горната площадка на задното стълбище, оглеждах мрака долу. Луната разпръсваше бяло сияние светлина и там, където падаше, тревата изглеждаше посребрена, а клоните на шипката, увили се около беседката, приличаха на скелет. Великолепните розови храсти в мрака напомняха на група самотни изкривени от старост кокалести бабички.

Най-сетне на стъпалата на отдалечените каменни стълби забелязах превит силует, който нямаше как да е част от растителността наоколо.

Стегнах се и заслизах надолу към притъмнялата градина.

С всяка следваща стъпка вятърът ми се струваше все по-студен и пронизващ. Стигнах въпросния силует и застанах до него, но Алфред с нищо не показваше, че е забелязал присъствието ми.

— Изпраща ме господин Хамилтън — предпазливо започнах аз. — Не искам да си мислиш, че вървя по петите ти.

Никакъв отговор.

— Не разбирам защо се правиш, че не ме забелязваш. Ако не искаш да съм тук, просто ми кажи и ще си тръгна.

Алфред не сваляше поглед от върховете на дърветата покрай Дългата пътека.

— Алфред? — с прегракнал от студа глас промълвих аз.

— Всички си мислите, че съм онзи Алфред, който замина преди две години за Франция — обади се той спокойно. — И хората очакват да съм почти същият, но това не е така. Промених се, Грейси.

Стъписах се. Бях подготвена за поредна атака, за гневни реплики и настояване да го оставя на мира. Гласът му се сниши толкова, че се наложи да приклекна до него, за да го чувам. Долната му устна затрепери — не разбрах каква бе причината, студ или нещо друго.

— Виждам ги, Грейс. През деня не е толкова лошо, но нощем са край мен. В дневната, в кухнята, по улиците на селото. Викат ме, а когато се обърна, ги няма. Те всички са…

Седнах на камъните до него. И без това беше студено, но стъпалата ми се сториха ледени. Усещах ги през полата, чорапите и бельото си.

— Замръзвам — обадих се аз. — Да влезем вътре, ще ти направя чаша какао.

С нищо не показа, че ме е чул, и продължи да се взира в мрака.

— Алфред? — докоснах с пръсти ръката му, след което разперих пръсти отгоре й.

— Недей! — дръпна се тъй рязко, сякаш се опари, и аз побързах да свия длани в скута си. Бузите ми пламнаха така, сякаш някой ме бе зашлевил. — Недей! — прошепна той.

Беше стиснал очи. Наблюдавах изражението му, питайки се какво ли вижда под спуснатите клепачи, та очите му така трескаво играят под тях.

И тогава той извърна лице към мен. Затаих дъх от изненада. Вярно, бе късно през нощта, но никога не бях виждала такова нещо — на мястото на очите му имаше дълбоки черни дупки, които сякаш бяха празни. Гледаше ме с тези невиждащи очи и като че търсеше нещо. Отговорът на въпрос, който дори не бе задал.

— Мислех си, че щом се прибера… — промълви едва чуто. — Толкова много исках да те видя… А лекарите казват, че трябва само да съм непрестанно зает с нещо. — Гласът му пресекна. Маската на лицето му се пропука, сгърчи се като хартиена кесия и той се разплака. Дланите му се стрелнаха нагоре в напразен опит да се скрие. — Не, моля те, Грейси, не ме гледай. Моля те — хълцаше той. — Такъв страхливец съм.

— Няма такова нещо — категорично заявих аз.

— Защо не мога да си го избия от главата? Просто не искам да мисля за това. — Той заудря слепоочията си с такава ярост, че се изплаших.

— Престани, Алфред! — Опитах се да уловя ръцете му, но той не искаше да ги свали от лицето си.

Чаках, следях движенията на тялото му и проклинах неспособността си да се справя. Най-сетне като че се поуспокои.