Кейт Мортън - Изплъзване от времето

— О! — Това бе любима тема на лейди Клементайн.

— Нямам нищо конкретно предвид. Просто усещане. — Тя намести шала на раменете си и ми направи впечатление, че още повече е отслабнала. — Въпреки всичко няма да седя и да гледам как това семейство се разпада пред очите ми. Ще се погрижа Хана да се омъжи, и то да се омъжи добре, дори това да е последното, което ще свърша в живота си. За предпочитане е да стане, преди да придружа Джемайма до Америка.

— Ню Йорк… Бях забравила, че ще пътувате. Добре е, че братът на Джемайма предложи тя да отиде при него.

— Така е. Макар че ще ми липсват. Гита толкова много прилича на Джонатан.

— Никога не съм си падала много по бебетата. Цялото, това скимтене и лигавене. — Лейди Клементайн потръпна и гънките на тройната й брадичка се разлюляха. Приглади с ръка разтворените страници на бележника си, почука с молива върху празната страница и попита съвсем делово: — Колко време ни остава да потърсим подходящ съпруг?

— Един месец. Потегляме с кораба на четвърти февруари.

Лейди Клементайн записа датата на празната страница и изведнъж се сепна.

— Вайълет! Хрумна ми една доста добра идея. Казваш, че Хана държи на своята независимост?

При звука на самата дума клепачите на възрастната вдовица трепнаха.

— Да.

— В такъв случай, ако някой й намекне, че единственият път към независимостта е бракът, може би…

— Инат е като баща си — отбеляза лейди Вайълет. — Боя се, че няма да иска да слуша дори.

— Няма да го кажем аз или ти. Но знам човек, който ще го направи. Дори тя… с малко напътствия ще се справи с тази задача.

Няколко дни по-късно, докато съпругът й бе ангажиран с обиколка на гаража на господин Фредерик, Фани отиде да се види с Хана и Емелин във Вишневата стая. Завладяна от идеята за предстоящия бал, Емелин настоя Фани да й покаже някои стъпки. На грамофона бе сложена плоча с валсове и двете се въртяха и подскачаха, кикотейки се. Наложи се да внимавам да не се сблъскам с тях, докато бършех прах и разтребвах стаята.

Хана седеше на писалището и драскаше нещо в тетрадката си, напълно забравила за присъствието на останалите. След онази паметна вечеря със семейство Лъкстън, когато стана ясно, че мечтата й да си намери работа зависеше от разрешението на баща й, което никога нямаше да получи, изпадна в състояние на тих унес. Подготовката за бала бе в пълен ход, но тя сякаш не забелязваше.

След една седмица, прекарана в размишления, премина в обратната фаза. Върна се към заниманията си със стенография, стенографираше трескаво всеки текст, който й попаднеше, и ревностно криеше от случайни погледи какво пише. Такива периоди на активност обикновено биваха последвани от периоди на апатия. Хвърляше писалката, изтласкваше книгата и листовете с тежка въздишка и седеше неподвижна с часове, докато дойде време за храна или пристигнеше писмо, или трябваше да се облича.

Естествено, и докато нищо не вършеше, мозъкът й работеше и тя очевидно търсеше решение на проблемите си. Копнееше за самостоятелен живот и приключения, макар да бе затворник — беше нахранена, грижеха се добре за нея, но все пак бе затворник. Независимостта искаше финансова подкрепа. Баща й нямаше пари, които да й даде, а и не й разрешаваше да работи.

Защо да не направи нещо дръзко? Да напусне дома си, да избяга с пътуващ цирк например? Има си правила и за такива действия, но трябваше да ги знаеш, за да ги изпълниш. Само след десет години, дори след две, нещата щяха да се променят. Приетите норми паднаха под въздействие на танцуващите крака. Но точно в този момент тя бе като в капан. Стоеше в златната си клетка, като славея от приказката на Андерсен, и нямаше сили дори да запее. Скована в мъглата на отегчението, до следващия пристъп на трескава активност.

В онази сутрин във Вишневата стая тя бе в трескав период. Седеше на писалището с гръб към Фани И Емелин и стенографираше енциклопедия „Британика“. Беше така съсредоточена в заниманието си, че трепна единствено когато Фани изпищя:

— Ама че си слон!

Фани се строполи на най-близкия стол, а Емелин се запревива от смях до нея. Фани събу обувката си, за да провери пораженията от настъпването.

— Положително сега ще се подуе — сбърчи тя чело.

Емелин продължаваше да се киска.

— Вероятно няма да мога да обуя хубави обувки за бала.

Всяко едно от основателните й оплаквания биваше посрещано от все по-неудържимия смях на Емелин.

— Добре де — възмути се Фани, — смаза ми пръста на крака, поне можеше да се извиниш!