Кейт Мортън - Изплъзване от времето

От време на време се налагаше Дейвид да отсъства. Ако дъждът спреше за малко, той се измъкваше, за да поиграе на топчета със съседските момчета или да се упражнява на пианото. Хана използваше случая да уреди отношенията си с Емелин. Двете се скриваха сред сушащото се пране на тавана, запасени с добро количество захар на бучки от килера на госпожа Таунсенд, и измисляха какви ли не имена на тайните си езици, за да квалифицират предателя беглец. Колкото и да им се искаше, никога не започваха без него. Беше направо немислимо.

Правило номер три: участниците са само трима. Нито повече, нито по-малко. Три — число така важно не само в изкуството, но и в науката — основни цветове, минимумът брой точки, необходими за определяне на фигура в пространството, броят тонове в музикалния акорд. Три са и върховете на триъгълника — първата геометрична фигура. Неоспорим факт е, че две успоредни линии не могат да заградят пространство. Както и да местиш върховете на триъгълника, колкото и двата от тях да се отдалечават от третия, сборът на ъглите им остава неизменно един и същ. Той остава завършена, реална фигура.

Разбрах правилата на Играта, защото ги прочетох. Бяха изписани с равен детски почерк на пожълтяло вече парче хартия, пъхнато най-отдолу в кутията. Запечатаха се завинаги в паметта ми. Под всяко от тях тримата бяха сложили подписа си — в пълно единодушие, днес, трети април 1908. Дейвид Хартфорд, Хана Хартфорд и накрая, с по-големи букви, се мъдреше само Е. Х. Правилата са сериозна работа за всички деца и Играта изискваше сериозно чувство за отговорност, което възрастните едва ли биха разбрали. Освен, разбира се, ако не са прислужници, защото те са много наясно с тази част от живота.

Иначе бе просто една детска игра, и то не единствената, с която се забавляваха. В крайна сметка те пораснаха и я забравиха, просто я изоставиха. Или поне така си мислеха. Когато се запознах с тях, тя беше във финалния си етап. Историята щеше да се намеси и те щяха да се изправят пред реални приключения; истинските бягства ги чакаха и им се кискаха зад ъгъла.

Беше просто детска игра и въпреки всичко… А онова, което се случи по-късно, със сигурност щеше да ги отмине, ако не беше тази Игра.

В деня на пристигането на гостите получих специално разрешение: в случай че приключа със задълженията си, да наблюдавам тържеството от горния етаж. Вече се смрачаваше, когато се настаних между перилата и притиснах лице между пръчките, тръпнеща от нетърпение да чуя хрущенето на автомобилните гуми върху чакъла пред входа.

Първа се появи лейди Клементайн де Уелтън, приятелка на семейството, отличаваща се с величественост и намусеност, сравними единствено с тези на покойната кралица. Придружаваше я нейната подопечна госпожица, Франсис Докинс (известна просто като Фани) — мършава девойка, чиито родители бяха загинали с „Титаник“, на която, вече на седемнайсет, усилено се търсеше съпруг. Ако се вярваше на Нанси, най-голямото желание на лейди Вайълет било да я сватоса с овдовелия господин Фредерик, но той очевидно никак не бил въодушевен от подобна възможност.

Господин Хамилтън ги посрещна и ги поведе към дневната, където ги очакваха лорд и лейди Ашбърн. Там съобщи имената им с подобаващ апломб. Наблюдавах ги в гръб как изчезнаха в стаята — първа вървеше лейди Клементайн, Фани я следваше по петите — видях дори как господин Хамилтън вдигна подноса с коктейлите, на който тумбестите чаши за бренди се побутваха с тънките чаши за шампанско.

Много скоро господин Хамилтън се върна в преддверието и подръпна маншетите си — движението се бе превърнало в тик. В този момент пристигнаха майорът и съпругата му — дребна пълничка жена с кестенява коса, чието миловидно лице носеше следите на дълбока скръб. Наблюденията ми естествено бяха направени в гръб, но бях сигурна, че е била обект на някаква несправедливост. Нанси може и да не беше готова да разкрие тайната за децата на майора, но младежкото ми въображение, захранено от готическите романи, бе добре развинтено. Освен това нюансите в привличането между мъжа и жената ми бяха непознати и бях убедена, че единствено трагедия може да е причина такъв висок и хубав мъж като майора да е женен за една твърде обикновена жена. Предполагах, че вероятно някога е била мила, но внезапно двамата са били сполетени от злощастие, отнело младостта и хубостта й.

Майорът, който на живо бе още по-строг от изображението на портрета, попита от чиста любезност господин Хамилтън за здравето му, хвърли собственически поглед на преддверието и поведе Джемайма към дневната. Преди да изчезнат зад вратата, забелязах как ръката му е отпусната грижовно на гърба на съпругата му, жест, който в известна степен смекчи суровото впечатление, което този мъж създаваше и който се запечата завинаги в съзнанието ми.