Кейт Мортън - Изплъзване от времето

Истината е, че мама категорично отказваше да обсъжда каквото и да било, свързано с голямата къща на хълма. Докато бях по-малка, се опитвах да я питам каква е тази къща. В селото се говореше какво ли не и много ми се искаше и аз да мога да разкажа нещо чуто за този дом. Тя поклащаше само глава и все повтаряше, че любопитството е вредно.

— Господин Фредерик — промълви най-сетне Нанси… — Откъде ли да започна? — Тя се съсредоточи над работата си с тежка въздишка. — Не е лош човек. Различен е от брат си, но не е лош. Истината е, че всички ние от долния етаж го харесваме. Ако се вярва на думите на госпожа Таунсенд, винаги е бил малко нещо калпазанин, готов да разказва измислици, и често със странни хрумвания. Ала с нас, прислугата, винаги е много внимателен.

— Вярно ли е, че бил златотърсач? — Струваше ми се напълно подходящо децата на семейство Хартфорд да имат интересен баща. Моят например бе голямо разочарование. Безлична фигура, изчезнала, преди да се родя, която се материализираше единствено от време на време в разгорещените шушукания на майка ми и нейната сестра.

— Да, за известно време — отвърна Нанси. — Пробвал се е в толкова много поприща, че им загубих сметката. Така и не се е задържал на нито едно, този наш господин Фредерик. Първо бяха плановете за чаена плантация в Цейлон, после за търсене на злато в Канада. Сетне пък реши, че ще направи състояние от издаването на вестници. Сега пък се занимава с автомобили. Бог го обича.

— Да не би да продава автомобили?

— Не, произвежда ги, или поне тези, които работят за него, ги произвеждат. Купи някаква фабрика по пътя за Ипсуич.

— И там ли живее със семейството си? — Все ми се искаше да насоча разговора към децата.

Този път Нанси не се хвана на въдицата. Мислите й течаха в избраната от нея посока.

— С малко късмет може и да успее в това. Един господ знае само. Негово благородие ще има голям късмет, ако синът му върне сумите, които той му даде, за да инвестира.

Запремигвах учестено. Преди да успея да попитам какво точно има предвид, тя продължи:

— Скоро ще го видиш. Пристига другия вторник заедно с майора и лейди Джемайма. — Лицето й се озари от рядко появяващата се на нейното лице усмивка — беше по-скоро усмивка на одобрение, отколкото на радост. — Не помня този празник, без семейството да се е събрало. На никого от тях не му и минава през ума, че може да отсъства от официалната вечеря в средата на лятото. Това е традиция.

— Включително и за представлението — дръзко подхвърлих аз, но не посмях да я погледна в очите.

— Значи някой вече се е раздрънкал — повдигна за пореден път вежда Нанси.

Престорих се, че не забелязвам нотката на раздразнение. Тя никак не обичаше да бъде изпреварена в разпространението на клюки.

— Според Алфред и слугите били поканени да гледат.

— Лакеи! — високомерно процеди Нанси. — Ако искаш да чуеш истината, момичето ми, никога не чакай това да стане от устата на лакей. Поканени, как ли пък не! На слугите е разрешено да гледат представлението, което е истински жест от страна на господаря. Той знае колко много всички ние от долния етаж държим на семейството и колко се радваме, като виждаме как растат децата. — Тя тутакси обърна поглед към вазата в скута й, докато, затаила дъх, очаквах да продължи. След минута-две, които ми се сториха цяла вечност, обясни: — Тази година ще е четвъртата, в която ще има представление. Като стана на десет, госпожица Хана реши, че иска да бъде театрален режисьор. Какъв характер само има това момиче! Двамата с баща й си приличат като две капки вода.

— Как така? — не се сдържах аз.

— И двамата са страстни любители на пътешествия. Изобретателни са и са пълни с идеи, пък са и еднакво упорити. — Нанси подчертаваше всяка една от думите на описанието, внушавайки ясното послание, че докато това са черти, напълно приемливи за онези от горните етажи, за хората от долните, каквато бях и аз, не само не са препоръчителни, но и проявата им няма да се толерира.

Откакто се помнех, слушах подобни наставления от майка си и знаех, че най-благоразумно е да кимам.

— Повечето време се разбират прекрасно, но сдърпат ли се, няма човек, който да не е разбрал. Никой не може да излезе на глава с господин Фредерик, така както го може Хана. Истинска фурия е това дете, пълна е с енергия. Спомням си как веднъж му се беше разсърдила здраво за нещо и си бе наумила да го изплаши така, че да се запомни.

— И какво направи?

— Чакай да се сетя какво точно стана… Младият господар Дейвид беше навън за урок по езда. Оттам започна всичко. Госпожица Хана очевидно се подразнила, че вече не е център на вниманието, ето защо облякла Емелин и успяла да се измъкне от нани Браун. Стигнали до най-отдалечения край на имението, където селяните прибирали реколтата от ябълки. Накарала сестра си да се скрие в хамбара. Предполагам, не й е било трудно, защото тя умее да убеждава, а и малката госпожица била щастлива да седи сред толкова много ябълки. След това госпожица Хана се прибрала в къщата задъхана и запъхтяна и докато тичала, викала баща си. В този момент слагах масата за обяд и чух как разказваше на господин Фредерик, че някакви непознати тъмнокожи мъже ги срещнали в овощната градина. Чула ги да се възхищават от красотата на Емелин и й обещали да я заведат на пътешествие през океана. Хана не била сигурна, но според нея били търговци на бели робини.